40389

Наследства

Мед, масло, любов и страх

Откривам своето начало в деня, в който прабаба ми Гира раздала на съседите всичките ни зокуми.

Много пъти съм си го представяла – като на филм – как жените идват, сподирени от съпрузите си, избират, ахкат и охкат възхитено, а мъжете им с пъшкане отнасят саксиите с прекрасни бели, жълти, оранжеви, светлорозови и тъмнорозови цветове. А цветовете се люлеят от вървежа им и се огалват в тъмнокафявата ламперия,  последна ласка, преди да преминат през входната врата.

Прабаба ми стои насред хола, с лице, на което не се чете емоция. Безкрайно далеч е от отлитащия аромат, от мекото отчаяно (дали не и обвиняващо?) шумоленето на листата, от тъмната рамка на коридора.

Тези картини така са залепнали в съзнанието ми, че някой ден ще направя серия снимки – не за друго, а за да им придам плът и така да опитам да ги откъсна от себе си.

Но надали ще успея.

Разбира се, не е било точно така, както го описвам. Аз съм родена през един снежен март, в който зокумите не са цъфтели, макар и прибрани на топло в хола. Той, въпреки огромните си размери, в детството ми, зимно време, заприличваше на джунгла. Или поне на ботаническа градина.

Но съседките наистина щастливи са отнесли саксиите, а сърцето на прабаба ми се е късало от мъка. И до днес изпитвам вина заради това.

Понякога не мога да си спомня живото й лице, а само онова, от черно-белите снимки. Но добре помня ръцете й – хубави, с дълги пръсти, които държат голяма сребърна лъжица, пълна с разтопено масло и мед. Много красиви ръце имаше прабаба ми и възрастта не ги беше докоснала. Бели, с идеални бадемовидни нокти и ласкаво меки. Очите й обаче, бяха очи на жена, живяла поне две хиляди години. Толкова умора, тъга, загриженост и страх имаше в тях. Много страх. И много любов. Мисля, че тя безкрайно обичаше две неща – зокумите си и мен. И се беше отказала от едното, заради другото. Дори не й бе хрумнало, че бихме могли да съществуваме заедно. Беше разчистила пътя ми от всякакви евентуални опасности.

Опитвам се да си представя мислите й – мислите на жена, изгубила три от децата си. Постоянният й страх да не се случи отново нещо лошо. С този страх отгледала баба ми и майка ми. С този страх съм отгледана и аз, само че, умножен по три. Заради този страх ме хранеха със сребърна лъжичка, защото среброто убивало бактериите. Всеки следобед трябваше да изяждам по едно пакетче масло, разбъркано с три супени лъжици мед. Всяка нощ преди лягане пиех топло прясно мляко с мед и масло. За да съм здрава. И не можех да играя навън след мръкнало, както другите деца. За да не ме открадне някой.

И така, ако има дете на света, отгледано с мед и мляко, ето го – аз съм. Бях постоянно обгрижвана – най-хубави роклички, най-хубавите обувчици, плитки, масури, шапчици, панделки…. Майка ми всяка седмица ми шиеше нова пола на разноцветни волани, която, като седнех на тревата, и се разтваряше около мен като огромно цвете. И всеки волан завършваше с дантела – купешка или оплетена от баба ми на една кука…

Но и аз си имам своето грахово зърно, при това не за една нощ, а за 18 години. Израснах, хранена с мед и мляко, къпана с отвара от лайка и коприва, докато майка ми постоянно ми повтаряше, че съм грозна. И не го правеше с онази мила нежност, преливаща от любов, с която майките изричат „грозничето ми!“, а ти се чувстваш най-прекрасното същество на света. Спираше преценяващ поглед върху мен и изричаше с хладен равен глас: „Имаш грозни малки устни“. После ме отминаваше. Имах грозни устни, грозен нос, грозна коса, а когато съвсем затънах в дебрите на пубертета се сдобих с грозни крака, грозна стойка, грозни очи. Всеки път като усетех този поглед върху себе си, вече чаках и думите. А тя беше изобретателна, намираше все нови и нови грозни неща в мен. Така лека-полека свикнах с мисълта, че макар и принцеса, съм грозна.

Днес осъзнавам, че това също е вид любов. Нейната. Част от страха й за мен, нейният начин да ме опази, нейната магия, с която да ме скрие от всичко лошо, което дебне някъде наоколо. Защото лошото не се интересува от грозните неща, нали, то си търси за плячка красивите, ефектните, блестящите. Като тийнейджърка много й се сърдех, даже се чудех моя ли е, аз ли съм чужда. Но сега, благодарение на нея, успявам да разгадавам емоциите на хората, да си превеждам на истински език действията и думите им.

И така, това съм аз днес – жена на средна възраст, която знае, че е красива, но не го вярва. Познавам любовта в най-дълбоките й измерения и умея да я давам. Понякога се шегувам с това, че така умея да обгрижвам някого, че накрая да му стане байгън – като след няколко супени лъжици, пълни с разтопено масло и мед. И всеки път, когато видя цъфнал зокум или усетя аромата му, в мен се събужда онази дремеща вина за нараненото сърце на прабаба ми. Не би трябвало, нали, защото не аз съм я накарала да го направи. Но това няма значение – нейното решение е оставило следа върху мен. Заради мен се е отказала от нещо, което е обичала и което й е напомняло щастливите й години като момиче в едно градче, в което никога повече не е имала шанса да се върне.

Хората казват: „Не прави непоискано добро“. Така оплиташ човека с невидимата мрежа на задължението. Тази история със зокумите – защо ли ми я разказаха?! – е моята невидима примка и заради нея, заради чувството си за вина, съм готова да правя и компромиси, и жертви, да се отказвам от неща, които обичам, заради хора, които обичам. А ако някой опита да ми внуши някаква вина, о, веднага я прихващам.

Не се страхувам от нещата, които съм направила. И най-неразумните сред тях не пречат на спокойния ми сън. Но ужасно ме боли за онези, които не съм направила, за думите, които не съм изрекла, за целувките, които не съм изпросила, за пътищата, по които не съм поела. Толкова ме боли за тях, че на моменти просто не мога да дишам. Дъхът ми спира от болка, а сърцето ми се свива на малка сбръчкана топчица, сякаш е семе, върху което цяла вечност не е капвала и капка вода.

Времето е ресурс, с който не разполагаме в неограничени количества.

С други думи, като ми остане време за размисли, всеки път си задавам въпроса как така съм оцеляла в този свят. Но до този момент се справям изненадващо добре – може би именно заради това пусто тежко наследството от мед и масло, страх и любов.

Всички ние си имаме такива наследства. Аз реших да разкажа за моите…

Още текстове от поредицата „Наследства“ на Вихра Василева, можете да прочетете само тук.


Bookmark and Share Наследства