Бях много малка, когато прабаба ми Гира почина.

Имам смътен спомен как лежи в стаята си, в полумрак, и как посивялото й лице грейва, когато надникна през вратата. Думата „грейва“ е ужасно банална, знам, но не мога да открия друга за онова сияние, което започва да струи не само от очите, но и от кожата й сякаш. Имам смътен спомен за върха на пръстите й, докосващи ме много леко, много предпазливо, много нежно. Тези пръсти, доскоро, измиваха косата ми с дълго търкане и още по-дълго изплакване с гореща вода, а после бавно увиваха влажните ми кичури на масури и ги завързваха с панделка, за да изсъхнат къдрави. Сега, след това кратко погалване, те ме отблъскват лекичко назад, за да изляза от стаята. Казано ми е, че баба е болна и уморена и, за да се оправи, трябва много да спи, затова послушно отстъпвам и се измъквам навън като внимавам да затворя тихичко и да не я безпокоя.

Имам ярък спомен, обаче, как един ден се озовавам пред отворената врата на стаята й. Вътре е светло, неочаквано светло, а леглото е празно. До него седи баба ми, нейната дъщеря. Тогава, все още и до края на живота ми за мен тя ще бъде най-елегантната жена на света, но в този ден е без гердан и без  червило. Това е толкова неочаквано, по-неочаквано дори от широко разтворените завеси на прозорците. Не помня дали съм задала въпроса къде е прабаба ми. Но помня отговора: „Тя замина. На едно хубаво място, където ще бъде здрава и добре.“

–          А кога ще си дойде?

–          Няма да си дойде. Но след време ние ще отидем при нея.

И толкова. Няма повече обяснения, но аз съм вече спокойна. Щом ще отидем и ние, всичко е наред, значи пак ще я видя. А после се обажда детският ми егоизъм: „Дано да не е скоро, иначе пак ще започне да ми дава ужасните лъжици с мед и масло!“.

Сега осъзнавам, че както повечето хора от старото, а и от сегашното време, прабаба ми вярваше, че ракът може да бъде заразен. Беше забранила да ме пускат при нея, ама аз, нали винаги съм умеела да бъда тиха и невидима, все успявах да надникна. Странно е как любовта може да еволюира и да се променя с годините, дори когато човекът вече отдавна не е сред нас. Разкази, разговори, дума, която за другите е случайна, но точно за мен отваря вратата за безброй неподозирани спомени, снимка на стройна, красива жена  с тъмна рокля, мъничка шапка с воалетка и огромна лисича кожа около раменете. Обичам баба ми да ми разказва за мириса на пудрата й „Токалон“ и за горената черупка от орех, с която изписвала веждите си – не признавала никакви моливи, тушове и други модерни изобретения. Нагаряла парченцето  на пламъка на свещ, духвала го да изстине и оформяла дълга, мека и лъскава  дъга над окото си. Приключила с този последен детайл, докато баба ми – малко момиченце, я гледала и запомняла всяко движение, тя взимала ръкавиците си и излизала на разходка, за да посрещне прадядо ми след работа и двамата да седнат на кафе в някое от кафенетата край гарата.

Аз всъщност не познавам тази жена, макар да са ми казвали, че приличам на нея. Дано не заприличам наистина. Ужасно се страхувам от моментите, в които трябва да бъда силна. Не ми се иска да овладявам онова висше изкуство на достойнството, при което трябва да изглеждаш добре и „над нещата“ докато сърцето ти умира от мъка или тялото ти е разяждано от нелечима болест.  Безброй години по-късно, на едно летище, на някакъв щанд с козметика, вниманието ми бе привлечено от кръгла и обемиста хартиена кутия. Беше част от украсата, не се продаваше, но любезната консултантка, видяла ме, че стоя втренчена в този неочаквано препънал ме спомен, ме заговори. „Прабаба ми използваше такава пудра“, обясних аз с надеждата да ме остави на мира, а тя ми предложи да отвори кутията, за да я помириша. Отказах. Уплаших се. Любовта и страхът са нещата, с които никога не съм успявала да се преборя, а те вървят ръка за ръка. Може би, ако се бях осмелила, щях да си върна безброй хубави емоции. Но с тях щеше да дойде и усещането за загуба… истинска кутия на Пандора с мъничка надежда, заспала някъде на дъното, затрупана от пластове бял ароматен прах.

 Още текстове от поредицата „Наследства“, можете да прочетете само тук.