53523

Тунис. Очите на времето

Пустинята дишаше тежко, беше й трудно да носи върху себе си изоставените домове на десетки хора. Да крепи върху плещите си, отговорността за забравените животи и пропуснатите възможности.

От двете страни на пътят към Зрауа се простираше безкрайната пустош. Хълмовете бяха оголили зъби, опитвайки се да захапят още малко парченце земя, да я прекарат през вечно гладните си стомаси и сетне да я изплюят два пъти по-суха и жадна.

Зрауа – където животът си е отишъл

Бавното, но постоянно подрусване на джипа, преподреждаше мислите ми свързани с прекараната в пустинята нощ. Нещо се беше случило там, между двете безкрайности, пустинята винаги взима своето. Сега, след като бях опознала спокойствието, тишината и мъдростта на вечните пясъци, бях на път да се срещна със суровата и безпощадна тунизийска земя. Като дете, което напуска спокойната прегръдка на любимата си баба, за да се сблъска със жестокостта на негостоприемния и несправедлив свят.

Зрауа беше берберско село, поставено, сякаш от невидима ръка на върха на планината. Цялото построено от пясъчно-жълт камък, навремето тук е имало живот, който бавно е попил някъде в сухата земя. Опитал се да я напои, със соковете си, но безуспешно, като повечето в тази част на страната. Странно е да се разхождам между празните стени на огромната джамия, да стъпвам по камъните, по които някога са тичали деца и жени са носели вода в глинени съдове… Сега хората са си отишли, животът отдавна е пренасочил плановете си някъде другаде. Въпреки, че е създадено на върха, за да може лесно да се защитава от различни набези, а и заради по-хладното лято и по-меката зима, късно жителите на Зрауа, разбрали, че няма да успеят да опазят домовете си единствено от непрекъснатите набези на сушата, липсата на вода и храна.

Ако търсиш пътя само с очите си, ще се изгубиш, защото той не рядко се простира там където те не виждат дори козя пътека. Не винаги пътят, който те виждат е този, който ти трябва да следваш.

 

1 2 3

Bookmark and Share Тунис. Очите на времето