„Помниш ли, мамо, баба Еленкьо какво казвала за жените, дето…“ . Гласът е на майка ми, но аз не чувам края на думите й, защото потъвам – за кой ли път – в мрака на мислите си.

Това е един от редките случаи, в които трите разговаряме кротко и не спорим. Седим около масата в кухнята и се гледаме. По-скоро те гледат мен, а аз гледам кафето в чашата. Казала съм си всичкото, което съм имала да кажа. Плакала съм дори – пред тях е позволено. Споделила съм неща, за които се мълчи. Влюбена съм, безнадеждно е и тях ги боли заедно с мен. Повече от мен. Три жени около една кухненска маса.

И изведнъж влиза четвъртата.

„Помниш ли, мамо, баба Еленкьо…“. Майка ми така я нарича, така я наричали и всичките й съседки и приятелки, сестрите й дори. А тя се казвала Елени. И в женската памет на нашия род е останала по-красива и от Елена Троянска. Разказвали са ми, че когато отивала на църква в родния си Лозенград, като минавала по търговската улица, старите турци от кафенетата оставяли чибуците си, изправяли се и плесвали с ръце: „Машалла! Такава хубост веднъж в живота се вижда!“. Така са ми разказвали. Така и на тях са им разказвали.