14.

Гледах океана, който все по-нетърпеливо издуваше гръд в непрестанния щурм към брега. Заваля. Едри, топли капки, сълзи господни, а небето сякаш мраморно огледало над вълните. Замириса на озон. Идеше буря, но нещо в мен отказваше да се подчини на тревожните сигнали на природата, на инстинкта да побегна към най-близкия навес. Не помръдвах, опиянен, очарован, хипнотизиран от момента. И изпитах немощ, неспособен да задържа момента, нито да го пресъздам с цялата му поезия.