17.
Онзи ден навърших четирдесет и толкова. Точният брой губи значимост, веднъж навлязъл в периода, в който не се празнува възрастта, а самия живот. Животът, от който все още искам, и на който, надявам се, все още мога да дам. Докога ще е така ли? Не знам, може би винаги. И това ми припомня една поема на Сесар Вайехо, която започва така: Сега животът ми харесва все по-малко, но пък толкова обичам да живея.
