57949

Къщата, църквата и песента на птицата

Средата на май, едно пътуване към миналото, изгубените усмивки на хората и забравени истории.

Имало едно време много красива птица, с пъстри пера и вълшебен глас. Обичала да каца на върха на селската камбанария и отвисоко да пее, и да се любува на гледката. Един ден докато пеела птицата, чула съседната къща тежко да въздиша, а стройно подредените й камъни се местели от тежестта на въздишката. „Защо въздишаш?”, попитала птицата, „Защото съм тъжна и самотна”, отговорила изморено къщата. „Хората, които пълнеха стаите ми с приказки и веселби отдавна ги няма, децата, които сутрин широко отваряха прозорците ми, заминаха, никой не остана. Напуснаха селото… Птицата се огледала и за първи път разбрала колко тъжни и самотни били всички къщи наоколо, с празни буренясали дворове, разрушени зидове и килнати комини. Тогава за първи път запяла своята тъжна, най-тъжна песен… ”

Гранични истории

Слънцето беше приседнало за почивка на пустия площад в село Долно Луково, преди да се скрие зад баира. Маранята потрепваше в лозовите листа, а къщите изглеждаха изморени от майската горещина. Пристигнахме по обяд, по пътя от Ивайловград. В бялата двуката къща на площада, в която се бяха приютили и селския смесен магазин, и кръчмата, ни посрещнаха местните жени заедно с кметицата. Върху белите покривки на масите, се бяха разположили пълни чинии с вкусно агнешко и прясна зелена салата, студен айран, топъл боб и най-мекият бял хляб. Усмихнати, малко притеснени и много гостоприемни те се надпреварваха да ни предлагат прясно сварени яйца, родопски клин, вкусни саралии и домашна ракия. Такива са малкото останали хора в ивайловградското селце, сгушило се тъкмо в дъното на картата на България. Далеч от суетата и претенцията на големия град, те посрещаха всеки като близък приятел, така ги беше научил суровият живот по тези места. И понеже старата църква „Св.св. Константин и Елена” е голямата гордост на местните, баба Стефанка в ролята си на гид, ни срещна с историята на това място.

Църквата е построена през 1806 година изцяло с дарения от местното население и за много кратко време, за да се спази султанския указ, че духовен храм стигнал до покрив не се разрушава. Сред миризма на старо дърво и изгорели свещи историите на баба Стефанка оживяваха в картини за благородни дарители, изкусни майстори, сватби, кръщенета и погребения. Нали животът в едно село се върти около църквата.

В миналото, село Долно Луково наброявало 70 къщи с около 320 жители, през годините на Възраждането основния поминък в него е бубарство и зеленчукопроизводство. През 1958 година започва масовото изселване на местното население. След това тук се заселват жители от Крумовградско, днес хората от селото са по всички краища на страната и света.

 

1 2

Bookmark and Share Къщата, църквата и песента на птицата