40389

В антракта между натам и насам

 

Тук, в странство, да го кажем обобщено, понеже туй писание иде отдалеч и е започнато отдавна, мислим за България, или за каквото означава тя в индивидуален план – родители, приятели, спомени… Обаче там, в България, като по неизречено правило бързаме за насам.

В чужбина гледаме бТВ по интернет, дербито Левски-ЦСКА (макар да не е като едно време и да не разпознаваме играчите), носим фланелки на “Тотнъм”, все едно сме родени на Мъзуъл Хил, ама трика е отзад, на гърба, където, ясно е, пише: “9 Бербатов”, четем български вестници в мрежата, разменяме си книги на родния език, в колата слушаме ФСБ, Щурците, Ревю (помниш ли го Васко Гюров, същия си е, мама му стара, оня ден го видях в youtube) и даже си пригласяме на припевите, та околните на сфетофара ни гледат подозрително. Волно или не, правим разни такива неща и някои го наричат носталгия, други – ген, трети казват, че кръвта вода не става, и още от този сорт.

Но после, когато същите тези неща се превърнат в част от ежедневието ни, пък макар и за една ваканция време в София, в Пловдив, по морето или където и да било, започваме да се задушаваме. Задушават ни монотонните послания, намеците за безпътица, блъксаницата в трамвая, хитрините на таксиджията, киселата усмивка на продавачката в магазина, среднощната веселба (или стрелба) у съседите, вестниците, радиото, телевизията, познатите, непознатите, абе направо всичко, а любимите песни сякаш се трансформират и звучат не на място.

Навън се дразним от чуждите нрави, от сиестата или от нейната липса, от цените, от наемите, от местния ритъм на живота, от консуматорството, от капитализма, от социализма, от маниера им да наричат фактите с други думи, различни, несъответстващи на нашите; дразним се, че нямат идея къде се намира България, или че я мислят за бивша съветска република, или, ако случайно попаднем на някой с лични наблюдения от страната ни, че разказва за нея като за пиянска оргия сред разголени хубавици, започнала с абсурдни проблеми на границата. Така си е, дразнят ни тия и подобни нещица, и как не, то си е за дразнене.

Същевременно в родината пък ни съсипва мизерията, мудността на прехода към “нормалната държава” (сега каква сме?), престъпността, безнаказаността, нервността, песимизма на хората, пак цените разбира се, та нали отлично помним, че последния път кашкавалът е струвал “два и двайсе”; съсипва ни също завистта, подмятанията, идеята, че ние там, без значение къде, непременно сме си добре (иначе защо сме отишли и защо ще стоим) и че хората тук непременно са зле (или са мафиози). Съсипващо е, няма две мнения, затова съкращаваме отпуската и хайде пак обратно, а плановете за по-трайно устонавяване търпят ново отлагане, което понякога зачезва от хоризонта.

Зад граница ни мъчно за родителите, за близките, за приятелите, и е съвсем естествено. Добре, ала завърнали се се сред тях, след като отшуми първоначалната еуфория, откриваме, че между спомените и реалността съществува разминаване и че помежду ни е зейнала пропаст.

Понякога чужбината те унижава, карат те да се чувстваш недоразбран, недооценен, или направо излъган. Повече боли обаче, когато си сред свои и зад гърба си дочуеш, че се мислиш за голяма работа, само защото идеш отвън. А, струва ми се, не би трябвало да ни се случва ни първото, ни второто, защото принадлежим към номадските народи. Отпреди тринадесет века, та до ден днешен, все се се движим, скитаме нанякаде: било за да създадем държава, било за да завладеем нечия територия или да избегнем други завоеватели, било заради политиката, войните, немотията или, нека си го признаем, понякога от чист авантюризъм. И няма нищо лошо в движението, нито сме единствената нация с 30% живеещи зад граница. (Какво да кажат тогава арменците, с два милиона в държавата и девет навън, или пък италианците, чието съотношение между обитателите на Ботуша и на италианските квартали по планетата е 64:60 милиона.)

Да, светът се намира в непрекъснато движение, глобализира се материално, но и духовно, вероятно помъдрява, хуманизира се, културите му се отварят една към друга, дори се уеднаквяват в дадени параметри, и като цяло човечеството продължава да е толкова невъздържано любопитно, колкото в деня на Сътворението  (а ние българите просто сме част от процеса и толкова). Ала също така е факт, че в това непрестанно, пъплещо, наглед хаотично движение натам-насам, даже дядо Коледа си има адресна регистрация, любимо кътче, където му е най-добре, нещо което нарича “у дома”. Е добре, на този фон, без ни най-малко да драматизирам битието, просто се питам: ако навън малко или много си оставаме чужди, било защото кръвта вода не става, било заради друго, а вкъщи ни чувстват и се чувстваме като чужденци, пак по 1001 причини, то къде тогава ни е въпросното “у дома”?

Или и ние го имаме, и то навсякъде (“Светът е моята черупка”, пееха едно време “Франки Гоу ту Холивуд”), ала проблемът е в нашите сетива, та затова не го забелязваме. Помня преди повече от десет години, когато с оператора Емил Бонев тръгнахме по дирята на българската емиграция, случи се така, че на остров Кайо Сомбреро участвахме в забележителен мач: българи срещу венесуелци, насред плажа, отстрани с агитка, музика, танци и дюдюкания. В крайна сметка, “скъсахме ги”, както патриотично би отбелязал някой наш вестник. Вкарахме им дванадесет гола и не спряхме да се нахъсваме един друг и да си крещим при грешките. Те, горките, макар на свой терен, пред своя публика, вкараха само три гола и се взаимноаплодираха, като че са станали олимпийски шампиони. И после, след мача, изкарахме вечерта проснати на плажа, гроги, с подути глезени, аритмия и болежки тук-там, а съперниците ни танцуваха отстрани, с блеснали усмивки в нощта. Сега си мисля, че нещо ни беше убегнало. Макар победители, май бяхме пропуснали да се насладим на играта, заради което не можехме да се насладим и на веселбата. А иначе няма нищо лошо в амбицията да си победител.

И накрая в скоби отбелязвам, че част от този текст бе написан пред близо 3 години, когато живеех в Барселона, днес го продължих от Кито и, изглежда, теръпва ще го дописвам занапред. Посвещавам го на българите от коя да е страна на границата, които искрено биха могли да кажат: “Нито ред от по-горе написаното не се отнася за мен”.


Bookmark and Share В антракта между натам и насам