40389

За опрощение на душата

29.07.2014

Грижата за външността изключва ли грижата за това, което сме отвътре? Кога умира душата и къде се шири истината във всичко това? Тези въпроси на затваряха клепачите на художника нощ след нощ, вече толкова дълго. Отново и отново звездите нахлуваха през кръглия прозорец в скромния апартамент и започваха безкрайни разговори помежду си, и с лицата от картините, какво огромно количество грозота, колко пошлост, а отгоре нещата не изглеждат чак толкова зле. Хората с техните стремежи и недомислени представи за това, че красотата, ако не продава, то поне помага в продажбата!  Потънали в подобни разговори звездите поклащаха острите си връхчета и се стопяваха в прегръдката на изгрева.Така минаваше времето, художникът продължаваше да търси изгубената или още по-тъжно изчезналата безвъзвратно красива душа във всеки следващ образ, а моделите му се появаваха съвсем неочаквано и от все по-далечни краища на големия град, а и отвъд него.

Дори веднъж помоли случаен минувач, току що пристигнал –  пътешественик, да застане пред четката му. Беше приятен мъж, спретнат, с добре оформена катранено черна брада и бяла кожа. На не повече от 35 години, с блага усмивка и светнал поглед. Приличаше на гимназиален учител по география, с афинитет към пътешествията и любима, която трескаво очаква всяко негово завръщане. Човек с красиви мисли, облечени в стройно подредени къдрици и високо, гордо чело. Той с удоволствие прие поканата на художника да позира и докато крачеха към ателието, набързо се осведоми за идеята, твърдо убеден, че неговият портрет, няма начин да е като на всички останали. „Винаги ли каните непознати, да бъдат ваши модели”, отговорът не беше от значение, но все трябваше да се опознаят, след като им предстоеше да прекарат няколко часа заедно. „Имаше моменти, когато моделите сами ме намираха, някакво странно желание да докажат, че и за тях не опаковката, а съдържанието е важно, но вече няма такива, имам единствено врагове, които много пъти са рисували собствената ми смърт в мислите си”, художникът сбръчка старото си набраздено от тревоги и копнежи чело и отстрани залепналия посивял кичур. Думите увиснаха помежду им като закачена в нищото паяжина.

1 2 3

Bookmark and Share За опрощение на душата