36589

Прах във времето

13.08.2014

Гиза, Египет, юни 2004 година

При всяка следваща крачка поглеждах назад, за да се уверя, че светлината, с която денят ме изпращаше, още чака пред входа. По гърбът ми пропълзяваха безброй невидими мравчици, в подкрепа на осъзнатото чувство на потъване. Единственото, което исках да направя е да се обърна, да разбутам тълпата и да изляза навън. Да си поема дълбоко въздух и да се окъпя в последните слънчеви лъчи, миещи се в пясъчни отражения. Това, което направих е да продължа да пристъпвам бавно надолу, докато стискам металните въжета забити отстрани, здраво осукани, точно като надеждата и страхът вътре в мен.

Тунелът ставаше все по-нисък, стените се събираха с всяка крачка, чувствах се като Алиса изпила шишенцето с течността за порастване. Ставах притеснително голяма на фона на смаляващите се около мен предмети. Мъждукащите светлини от двете ми страни, сочеха пътят, все по-стръмен и несвършващ. Пристъпвах по дървената скара, а миризмата на влага се смесваше с горещината пристигаща отвън. Пред мен и зад мен тълпата се точеше в извиваща се нишка, като странно животно, което мудно пълзеше надолу в опит да се избави от парещото слънце над пустинята. Да се скрие в скута на вечността и да придреме, докато щадящата хладина на нощта не го повика отново. Навеждах се, за да не докосвам глинения таван, защото това още веднъж засилваше чувството ми за обреченост. Исках да мисля, за нещо по-различно от сумрачния, миришещ на влага и пръст стръмен тунел и доброволното ми желание да се изправя срещу страховете си, и да се спусна във вечния дом. Тогава мислите ми се промушиха межу хората и се върнаха няколко часа назад, при срещите ми през деня, при ароматното арабско кафе на шумния площад до Музея за египетско изкуство, при трафика и какафонията от звуци, клаксони, викове на амбулантни търговци, музика и смях, прекъсвани от виещия глас на имама… и отново всичко това, в непрекъснат разговор, с който започваш да свикваш от мига, в който кацнеш в Кайро. Така хората тук празнуват животът, неговият нескончаем ритъм, така се усещат живи и придават това чувство, на новодошлите, за да го завият и приберат в куфара за обратния полет. Времето отвън е различно от това, в което сега бях попаднала.

Отново стана тъмно и неприятното чувство се върна, подкрепено от леденият допир с металното въже и дишащото тежко семейство американци, зад гърба ми, чието досадно мърморене се увеличаваше пропорционално на наклона, по който се спусках. „Какво толкова, ако не стигнем до края, нали разгледахме снимките в музея“, сумтеше червендалестата дебелана, докато се навеждаше все повече и повече. Заприлича на почти идеална топка, която се търкаляше в тесния тунел. Надявах се, че няма да се уголеми дотолкова, че да запуши единственият изход. Усмихнах се на мислите си.

1 2 3 4

Bookmark and Share Прах във времето