Прах във времето

13.08.2014

Дахау, Германия, септември 2004 година

Това, което исках да направя е да избягам още докато стоях изправена пред огромната метална врата с надпис „Трудът те прави свободен”. Това, което направих е да прекрача прага на лагера, където смъртта е била единственото избавление за хиляди. Където една стена е деляла години наред свободните жители на немското градче от онези напуснали лагера само през комините на крематориума. А иначе преди близо 1200 години Дахау е създаден като артистична колония от хора на изкуството, които търсят свое кътче за усамотение и творчество, далеч от шумния Мюнхен.

Сега огромният двор на един от най-големите концентрационни лагери е опасан от високи бетонни панели, завършващи с бодлива тел. Така ли се огражда смъртта? Така ли се изпращат в миналото свидетелства за обсебени от смъртта човекоподобни. Ниските постройки, в които са били затваряни концлагеристите са подредени в стройни редици, разделяни от алеи с тополи. Дърветата не могат да скрият зверствата на хората, природата не може да изтрие мириса на смърт и лепкавото чувство, че тук са се случвали неописуеми извращения и все пак, такива, каквито трябва да познаем, за да не повтаряме.

В лагера Дахау усещането за смърт се е съхранило почти непроменено 61 години по-късно. Чакълестите пътеки между сградите са попили толкова много кръв, дървените койки са запечатали думи от последните молитви, газовите камери са единствените чули сетните стонове и писъци. Вечният дом на смъртта.

В края на огромния двор, близо до западната стена в горичка от гъста растителност се намират точно тези свидетелства – газовите камери и креметориума, а за да стигнеш до тях трябва да изминеш пътят на тези, които са били обречени, без право на последно желание или защита. В миналото тяхното осъзнато желание да избегнат смъртта, днес се е превърнало в непреодолимо чувство да се докоснеш до нея. Затова и хората тук се носят на вълни сред запазените дървени бараки, надничат зад телените огради, побутват отворените врати на постройките, прокарват пръсти по мръснобелите плочки и застават безмълвни пред мраморните паметници с издълбани имена на концлагеристи. Смъртта също си е водела дневник, всеки ден е записвала имена, полова и религиозна принадлежност, възраст и точната дата на срещата с нея.

Прах във времето