38441

Защо плаче пустинята?

02.10.2014

Пустинята заспа – спокойна, дълбока, студена, сгушена в уютната прегръдка на нощта. Правеше го вече хиляди години, ритуал превърнал се в очакване, което никога не закъснява.

Затрупа с тъмната си гелабия стари грехове, засипа със златен прашец недоволството от миналото и разгони рошавите храсти, забили острите си нокти в плътта й. Южните ветрове рисуваха невъзможни фигури със снагата й, докато тя протягаше ръце към хоризонта и се приготвяше за дълги среднощни разговори със звездите. Те винаги имаха интересни истории за разказване, а кой може да е по-добър слушател от пустинята? Предстоеше още една интересна нощ сред безмълвието на пясъците, споделени тайни, потънали сетне в усмивката на утрото. Нямаше да забрави и този разказ…

Всяка вечер, на мястото, където пясъкът лакомо захапва обетованата земя, точно на срещата на безкрайността с тленното, завит в тъмната си гелабия присядаше разказвачът на истории от Маракеш. Отшелникът, който единствен можеше да слуша и да утешава пустинята. В часовете, когато звездите миеха лица в тъмносините води на нощното небе, идваше и неговото време. Легна спокойно върху  още топлият пясък и допря ухо до земята. Погали няколко пъти, със сухите си, набръчкани длани, кадифената повърхност и притвори очи. Време за признание. Време за споделяне. Сливането на отшелника с пустинята.

1 2 3 4

Bookmark and Share Защо плаче пустинята?