40389

Защо плаче пустинята?

02.10.2014

За него пустинята бе храм, в който влизат само избрани. Убежище за хората, търсещи утеха от чувството за ненужност, когато пясъците предлагат закрила, а пустошта прегръдка без да очаква нищо в замяна. „Пустинята е отшелничество“, мислеше си той. „Бягство на хората от хората,  в моментите, когато времето така бързо и безразсъдно препуска, че ти трябва доказателство за безкрайност. Единствено скривалище, където да заключиш старите спомени, за да ги потърсиш някой ден отново, да им вдъхнеш живот и да ги изживееш с нови сили. Пустинята е част от пустинните хора, врекли се завинаги на пясъчната невеста. Място в съзнанието, където душата страда своята болка и радост. Където се връщам, щом имам нужда да подредя новите спомени до грижливо пазените стари. Да запазя добрината, която съм получил, да се усмихвам на всяка нова крачка, която ми предстои. Да оставя следа преди южните ветрове да я пратят към безкрая.“

Всеки открива своята пустиня, докато пораства, опознава себе си и другите, търси отговори и накрая, изморен от несъществуващи истини, се изправя сам на нейния праг, без да вижда сълзите й, без да чува стоновете й, защото тя знае, а не може да помогне. Не може да напои жадния с безводната си гръд, да приюти скиталеца във ветровитото си ложе. Пустинята, може само да слуша и да не забравя.

Затова и разказвачът от Маракеш идваше всяка вечер, за да слуша и утешава пустинята. Да гали пясъчната й снага и да попива присъхналите й сълзи. Или пък, идваше, за да измоли от нея поредното връщане в миналото.

Докато слушаше шепота й, потъна в собствените си мисли и спомени. Спомни си Маракеш. Градът, в който бе намерил и познал и най-голямата радост и най-силната болка, където се връщаше, защото нямаше сили да се прости. Червеният град от неговото минало.

За миг се изгуби сред лабиринт от сокаци, красиви сгради, оцветени в топлото пясъчно и керемидено червено. Почувства гладката, студена повърхност на мраморните подове, изрисувани с изящни марокански мозайки. Тялото му потрепери от свежия полъх на утрото, донесъл хорска глъч и детски смях. Небцето му изтръпна от вкуса на силно кафе с кардамон и сочни фурми. Спомни си красотата и великолепието на някогашната столица, дала име на кралството, а сега важен център, известен със своите живописни фестивали, многолюдни пазари, красиви мозайки и изкусни майстори. Животът му премина в този град и го познаваше повече от себе си. Знаеше всяка извивка на прашните улици, откраднатите усмивки на жените рисуващи с къна и отраженията на деня по излъсканите сребърни чайници, върху подносите на уличните търговци на ментов чай.

1 2 3 4

Bookmark and Share Защо плаче пустинята?