40371

Търговци на спомени

18.11.2014

Бризът погъделичка сетивата ми с аромат на море, прясна риба и машинно масло. Тънка като черно-бял конец, границата между тъмното и светлото, пишеше планове за новия ден. Слънцето оплете лъчи в рибарските мрежи край Босфора и постави началото на следваща приказка. Мислех, че след Кайро, никога няма да изпитам странното чувство, че  мога безвъзвратно да се изгубя в невероятната бъркотия от хора, звуци, коли и шумотевица, досадни клаксони, завъртени сукове и изскачащи от всякъде мустакати търговци.
Случи се. За втори път, в Истанбул.
В този невъобразимо цветен град отново почувствах, че само, ако завия зад следващия ъгъл ще попадна в съвсем различен и необикновен свят, с други сгради, други хора, друга миризма. Това усещане не ме напусна нито веднъж, докато се връщах, отново и отново в „Царицата на градовете“.

Така по време на пътуванията, неусетно сглобявах своя Истанбул, за да се свържат историите в една преплетена във времето и спомените различна приказка.

Продавачът на гевреци

Истанбул се събуди в неописуема смесица от шум, аромати, цветове, нова и стара история и оставени нишани от местна и чуждоземска култура. Кривите, тесни улички, с прострени шарени черги, под тях хора, приведени тикат огромни колички, препълнени с плодове, сладолед, сироп или топли гевреци. Невъобразима глъч и смесица от миризма на дюнер, утро и зукум.

Продавачът на гевреци спря на обичайното място и внимателно свали голямата дървена дъска от главата си. Ароматът на току-що изпечени гевреци с мак и сусам, се шмугна между сергиите и потъна в неизвестна посока. Продавачът поздрави приятелски, насядалите от двете страни на входа на Капалъ чарши, мъже. Всеки на различна възраст, но всички пиеха чай и говореха за търговия, впрочем в Истанбул пият чай по всяко време на денонощието. Ментов, черен…, с кедрови ядки, с няколко бучки захар. Затова и по улиците, често срещана гледка са мъже носещи красиви подноси, с малки стъклени чашки и подвикващи на минувачите: „Чай, чай, чай…”

Продавачът подреди внимателно гевреците, отвори малкото столче, кръстоса крака  и зачака. Малко по-късно ще пие чай, сега просто ще се усмихва, ще посрещне денят и новите клиенти. Обичаше да си говори с хората. Научаваше интересни истории и след това ги разказваше на жена си. Уж, различни хора, а историите им се повтаряха. Едни се оплакваха от ниската заплата, високите наеми, политиците. Претъпканите автобуси, горещината по обед или комарите вечер. Изпълнените с новопристигащи улици, задушните таксита или липсата на клиенти. Други разказваха смешни истории или приятно преживяване, което е усмихнало денят им. Селото, от което идваше продавачът, беше малко и всички в него се познаваха. Знаеха си и цвета на бельото, дето се казва. Всеки ден беше еднакъв с предишния и нищо неочаквано не разместваше пластовете от информация. Освен поредното погребение, което беше тема на разговори в следващите три дни.

А тук, в Истанбул, хора, отвсякъде, дошли за кратко и останали завинаги или пък любопитни туристи. Много и различни, а едни и същи болки, любови, тайни, притеснения. Богати, бедни, търсачи, свестни  или напълно объркани. Спираха се и уж да си поприказват малко, пък изяждаха по два геврека, докато пиеха сироп от нар. Питаха го, понякога и за неговите работи, за мястото, от което идва, за семейството му, но веднага спираха да слушат и бързаха да разкажат за себе си.

„Хората, все по-малко слушат и все повече искат да бъдат слушани“, изрече го на себе си и се усмихна, довечера ще го сподели и с жена си. Жена му обичаше да слуша. С нетърпение го посрещаше, седнала пред ниската къща в края на улицата, за да чуе новата му история. Той й обясняваше всичко с подробности, дори малко украсяваше разказите, така за цвят и разнообразие.

„Денят ще е хубав“, помисли си. Вчера успя да продаде всички гевреци до обяд, но парите пак не стигаха за скъпата операция на жена му. Ще ги събере, какво пък, ще прави гевреци и  ще ги продава. Тогава ще заведе жена си при най-добрите лекари и те ще я оперират, за да може отново да говори.

Пренареди топлите гевреци. „Напоследък тези със сусам повече се купуват, добре, че успях да се договоря с бакалина за по-голямо количество сусам на разсрочено плащане“, усмихна се на себе си и на следващия клиент.

Историята на продавача на гевреци от Истанбул

 Захаросани ядки и сини мъниста

Докато слушам разказът й си мисля,че никога няма да й омръзне да обикаля из калдаръмените улички, да влиза в тесните отрупани с всевъзможни дрънкулки магазинчета. Бавно да си проправя  път през забързаната тълпа и дълго да разглежда цветните сгради, с красиви прозорци и кашпи с увиснали по тях мушката. Така познавам жената, която може да се влюби във всяко място, стига то да я поведе, да й разказва истории, докато сменя цветове, картини, звуци. В продължение на година пътува до Истанбул, заради любовта, а сега си спомня, единствено, колко влюбена е в този град. Познавам я и си мисля, че е необратимо.

„Хората в Истанбул са изключително любезни, търговците учтиво предлагат, от малки сувенири под формата на синьо мънисто против уроки, до огромни ръчно тъкани килими в хиляди цветове“, Вихра разказва, а изящните й обеци в тюркоазено потрепват на следобедната светлина. „Петък и събота са пазарните дни в Истанбул. Тогава можеш да намериш това, което търсиш, освен на Капалъ чарши и в малки магазинчета по уличките. Цената на една и съща стока намалява с увеличаване на разстоянието от туристическите маршрути и така е логично. Всички малки бакалници са отворени от рано сутрин до късните часове на деня. Ако пък имаш време и желание да се пазариш, можеш да получиш това, което искаш много изгодно и дори да си тръгнеш с малък подарък. Аз не умея да се пазаря, но ми харесва да разговарям с търговците, да кимам, докато ми обясняват как всяка жена, задължително трябва да изяжда шепа бадеми на ден. Колко е полезно за кожата, за красотата й, а и за други неща. След това да се запознавам с дъщерите и съпругите, като доказателство на думите им за вълшебните свойства на суровите ядки. Харесва ми времето, прекарано в тази компания. Няма граници, няма предразсъдъци, общуването е леко и забавно.

Ако пък искаш да разгледаш спокойно забележителностите и да си спестиш блъсканицата по улиците и прескачането на стоките на уличните търговци, неделя е твоя ден. Неделите са време за разходка и срещи.

Истанбул е изключително красив и през нощта, а тогава е и далеч по прохладно. Всички джамии и забележителности са ярко осветени, а улиците са също толкова оживени, както и през деня, затворени са единствено магазините за дрехи. По това време можеш да си купиш пакетче шам фъстък или варена царевица, както и да изядеш един рибен дюнер на пристанището“.

 Историята на Вихра от София 

Истанбулските дневници на Азис

Азис остави чашата с домашна лимонада на масата от ковано желязо и се усмихна. В усмивката му имаше нещо детско, приятелско, топло. Усмивка на човек, харесващ живота, който е избрал да живее. Обичам да говоря с него за Истанбул, защото неговия град е по-различен, някак цветен, спокоен, поседнал на морския бряг, любуващ се на своето минало, настояще и бъдеще.

Истанбул за него е пътуване. Винаги започва по един и същи начин, като ритуал, който очертава физическото преместване и го настройва за предстоящото. Тези отрязаци от време, в които споделя пространството на автобуса с други са, като опорните камъни посочващи пътя. Почти винаги  превежда книга или проверява изпитни работи, тъй като вече петнайсет години преподава в два от големите университета в града. Пътува в неделя, затова и неделите са по-специални за него.

„Така или иначе, както на много други нейни предшественички поели риска да се обвържат с мен и на поредната ми неделя й е писано да премине попътно. След толкова много пропътувани дни и нощи се питам: на прав път ли съм? Обичайният ми маршрут сочи, че се движа между едни и същи точки, тоест най-общо казано се въртя в кръг или още по-лошо – триъгълник, чиито ъгли са далеч по-опасни от тези на бермудския, защото не само изкривяват или поглъщат времето и пространството ми, но заплашват съществуванието ми с най-големия враг на твореца – с монотонност. „Номерът” е, въпреки неизбежната доза порочност, съпътстваща този тип хоризонтално движение – точно както въртящите се дервиши– да успея да напредна във вертикална посока.

Кълна се в орбитата, стъпките и пътя; в танца на дервиша; в сътвореното, Несътворимото и сътворимото; в дервиша, който се завърта и завърта сътвореното – около шийните си вени; в пътя, който се навива от нозете към небето, към небето, за което пътят си остава все тъй неутъпкан. Затова и предпочита да танцува – пътят се навива и остава неутъпкан, непотъпкан от нозете на дервиша…”

Противопоставям се на монотонността преди всичко с текстове – включително този в дневника, и други, които търпеливо чакат да бъдат написани, а аз злоупотребявам ли злоупотребявам с търпението им.

Друг начин да намаля триенето с повтаряемостта на изминаваните километри е да се опитам да опитомя дърветата и нивите край пътя (или да им позволя те да ме опитомят) и всеки път когато преминавам покрай тях, не просто да плъзгам по тях разсеян или невиждащ поглед, а с цветовете и диханието, които ме даряват, да пречиствам спомените, помислите и намеренията си.

Часовете минават, с единствената цел да ме приближат до крайната точка. Автобусът спира на автогарата и попадам в своя мегапъзел Истанбул. Там с лекота се  придвижвам  в различни измерения и имам възможност да попадна на невероятни, неподозирани места, в рамките на ден. Пътуването през града предоставя различни гледки, истории, записва спомени. Сутрин светлината е различна, тогава градът е окъпан в свежо синьо, а колко плътна е синината зависи от коя страна гледаш. Това е моето парченце от пъзела, което нося винаги със себе си. Предвижването ми в Истанбул  е като пъзел, никога не знам кога ще стигна от една точка до друга, но когато сглобя парченцата получавам Истанбул. Ако извадя едно от друго частите, всяка е толкова различна и сама за себе си“.

                                                                                                                                                                                                                         От дневниците на Азис Таш

Истанбул е плетеница от истории, съдби, разминавания. Историята на всеки, който присъства в него и оставя частица от себе си, така допълва общата история на този град. Само тук може да забравиш кой си, откъде идваш и какви са разбиранията ти, само тук можеш да се измориш от цветовете на света. Затова, ако решиш да си починеш, ще поседнеш в някое кафене отстрани, ще пиеш студена лимонада, с много мента и ще си поръчаш вкусна баклава, наблюдавайки минаващите покрай теб хора. Ще мине и търговецът на мъниста и ще ти каже: „вземи си синьо мънисто, за да не забравиш Истанбул“. Поех мастиленото стъкълце от сбръчканата ръка на търговеца, нямаше да забравя.

 


Bookmark and Share Търговци на спомени