43590

Филип – от рода на изчезващите

26.03.2015

„Аз не търся предизвикателство, аз живея. Аз не покорявам, а ставам част от това, което ме заобикаля. Не съм от хората, които покоряват върхове, търсят предизвикателства или изпитват физиката и психиката си, аз пътувам животът си.“ 

Избрах да започна с тези думи на Филип Лхамсурен, защото с цялото си същество се възхищавам на тази на пръв прочит „простичка“ философия. Толкова смислена и преживяна, че звучи ежедневно, но всъщност е дълбоко и многопластово осъзнаване на съществуването, до което малко хора стигат. Филип е от хората, с които не търсиш непременно среща и не защото трудно ще го срещнеш в градската суматоха, това не е неговото обиталище, а защото е различен, осъзнат и неочаквано откровен, а общуването с такива хора в наши дни се е превърнало в предизвикателство. Когато говориш с него имаш чувството, че стъпваш по-тънък лед, разговорът може да бъде прекъснат в момента, в който почувства дори за кратко неискреност, преднамереност или подигравателно отношение. Докато слушаш неговите истории сякаш стоиш изправен пред всичките си страхове, колебания и лични сътресения и си казваш, защо и аз не мога като него. Затова, когато ми се случи да срещна Филип, преди повече от две години и впоследствие да го опозная, не спирам да благодаря за тази среща. Това се случи с мен, но целта ми не е да го описвам или анализирам, а да разкажа за това, което му предстои и още веднъж да се опитам да го разбера.

„Не живея, за да пътувам, аз пътувам животът си“ 

Филип е роден в България и е с българо-монголски гени, отгледан от майка си Ганханд Лхамсурен, той прекарал част от детството си нелеко. С майка му сменяли квартири, бил настанен в интернат, а след това попаднал и в бежански лагер в Китай. След това живял известно време в Монголия при свои роднини по майчина линия, където познал суровият живот в степта и топлите отношения между хората, за да се върне отново у нас. От малък свикнал да пътува през граници и преживявания, повече за да намери себе си, отколкото, за да промени местоположението си. След години в България и различни занимания решил да преоткрие родината на прадедите си и през 2013 година изминава 10 000 километра с възможно най-оскъдната екипировка, с велосипед неподходящ за подобно изпитание, с храна, колкото да оцелее и също толкова пари и лекарства. Месеци наред карал през свръхтрудно трасе, на пустинен пек и кучешки студ прекосявайки планини и пустини, степи и реки, подлагайки на изпитание тялото, волята, ума и сърцето си. Изкатерил се до най-високите планински плата в Памир и стъпил на дъното на мъртвото Аралско море. Ловувал, за да се храни и гладувал до изнемогване. Срещнал човечност и мизерия, бедност и добронамереност. В едно пътешествие по забравените пътища от Родопите до Памир.

Единственият, който се е осмелил

Филип разказва, че докато пътувал из дебрите на Кавказките планини сънувал Амазонка. Още тогава знаел коя ще е следващата цел към срещата му със себе си. Сега, две години след Памир, Филип ще сложи началото на новата си експедиция като премине повече от 8 000 километра на южноамериканския континент през Еквадор и Перу до Бразилия. От бреговете на Тихия океан в Еквадор ще тича до столицата Кито, оттам с колело ще стигне до подножието на най-високия връх на екватора – Каямбе. След като го изкатери и се върне, с надуваема лодка ще се спусне по Рио Напо, един от най-големите притоци на Амазонка, към същинската „река на реките“. Планира да плава по течението й с традиционна пирога, подобрена за устойчивост с поплавъци, докато стигне до устието. Ще тръгне през април, за да изпревари дъждовният период и всички проблеми, които дъждовете носят със себе си. Ще се придвижва разчитайки на единствено на собствените си сили и умения.

Когато се върне от това начинание, Филип ще бъде седмият в света, предприел такова пътешествие и може би единственият прекосил амазонската джунгла съвсем сам, без да бъде следван от екипи от спасители, оператори с камери, лекари или други спътници. Само за сравнение по-голям е броят на хората стъпили на Луната или изкачили Еверест.

„Най-голямата опасност е човека, не алигаторите, джунглата или тропическите болести“

В подготовката на едно такова пътуване неизвестните са много повече от това,което можеш да предвидиш, но както той самият казва – „ще се опитам да стана част от заобикалящата ме среда, няма да я подчинявам или променям. Ще живея в синхрон с природата, ще наблюдавам случващото се отвътре навън, ще спя в хамак и ще ловя риба, за да се изхранвам.“

Без предварителни очаквания Филип избира да следва течението на реката и това е единственото сигурно нещо в неговия план. Какво ще чу се случи и как ще се справи, ще мисли на място. „Природата и нейните обитатели не са опасни, ако спазваш елементарни правила. Най-голямата опасност може да дойде от хората, не от алигаторите, болестите или джунглата. Ще преминавам през територия на наркотрафиканти, речни пирати и местни племена. Парите, които имам ще използвам за подкупи, това е начина да преминаваш през тези места, нищо друго не би ми помогнало. Разчитам на късмета си и на това, че няма да съм интересна мишена, докато плавам в кануто, просто един скитник със своята лодка. Докато проучвах възможностите по маршрута прочетох, че миналата година един южноафриканец е бил тежко ранен по време на подобно плаване, но ако се фокусирам върху трудностите и опасностите, по-добре изобщо да не тръгвам. Знам, че за Амазонка няма навалица от желаещи, но аз не избирам лесните маршрути, защото там няма уроци. Искам един ден като остарея да знам, че съм направил нещата, които съм почувствал, че трябва да направя.“

След завръщането си от това пътуване Филип ще напише книга, защото това е неговия начин да общува. Ще покаже и кадри от най-дълбоките и скрити кътчета на недокоснатата дъждовна гора, както и от местата, където джунглата е безвъзвратно унищожена от хората. Ще сподели своят опит и спомени от срещите, и ще сънува следващото си пътешествие.

Елеонора Гаджева, текст
Снимки, личен архив

Материалът е публикуван във vesti.bg, 26.03.2015 г.


Bookmark and Share Филип – от рода на изчезващите