40389

Филип Лхамсурен: В селвата нищо ново

13.12.2015

 

„Дори да си роден и израснал в Южна Америка, да направиш това, което аз направих, е изключително рисковано. Според местните, които срещнах в града, селвата е една зелена стена, зад която има прекалено много опасности“.

Преди осем месеца Филип се хвърля в най-опасното и с неизвестен край пътешествие, предприемано от малцина в света. Планът му е да измине повече от 8 000 километра на Южноамериканския континент, като тръгне от бреговете на Тихия океан в Еквадор, тича до столицата Кито, оттам с колело изкачи най-високия връх на Екватора – Каямбе. След това да се спусне с надуваема лодка по Рио Напо, един от най-големите притоци на “царицата на реките“ – Амазонка. Достигайки същинската река, да плава с пирога до устието й на Атлантическия океан. За всеки, който не познава необуздания и несломим дух на пътешественика Филип, това начинание е абсолютна и недопустима утопия, но за останалите, които имат късмета да са негови приятели, това е просто следващата мечта на един неизлечимо влюбен в приключенията човек о.

Проект: Амазония

„Сега съм в София, защото този етап от Проект:Амазония приключи през август, по-рано от планираното. След малко повече от три месеца в джунглата пътуването ми завърши в Манаус – най-големия град на бразилския щат Амазонас. В момента подготвям следващия етап, търся спонсори, правя логистика, тук и на място в Бразилия. Целта е да се случи нещо глобално, което ще има отзвук и ще накара много хора да се замислят за живота, който водят. Докато бях в Манаус са запознах с един българин Румен Койнов – фотограф, който дълги години живее в Бразилия. Целта е с негова помощ да направя експедиция, изучавайки най-непознатата и дива част на бразилската селва и след това да разкажем в снимки и текст какво се случва там. Ще наречем това пътуване „Другата Бразилия“, защото на север до Атлантическия океан и по част от крайбрежието живеят малко познати за съвременния човек общности. Имам начална точка, знам къде искам да стигна, ще се предвижвам по малките притоци с лодка, пеша или на колело.

Един от уроците, които научих от пътуването по Амазонка, е, че невинаги е добре да си сам и в името на това да продължа с нещо, в което виждам голям потенциал, ще разчитам на съмишленици. Пътуването приключи, виждам много грешки, виждах ги и в началото, но аз така правя нещата – трябва да опитам. Вече имам много информация, която не получих при предварителните проучвания. Бях се свързал с хора, които са предприели експедиция като моята, но те отказаха да ми помогнат. Разбрах, че в тези среди информацията за Амазонка е много ценна и всеки пази за себе си преживявания и опит. Този път няма да се движа по голямата река, защото това е свързано с много пари, нечовешко напрежение и много връзки с местните тартори. Малко хора подозират, че Амазонка е огромна магистрала и единствен източник на доходи за голяма част от хората, които живеят край нея. Това правеше срещите ми с местните много неприятни, а целта ми не беше да нарушавам живота им, исках да съм в дълбокото и тъмното, там, където има животни и малко хора. Да откривам нови неща и да се вълнувам от преживяното.

Разочарова ли се от проблемите с местните – подкупи, нападения, кражби…?

По-скоро се изморих да съм постоянна мишена. В крайна сметка аз не отидох там на разходка или за удоволствие, както може би си мислят много хора. Никой не ходи по тези места на разходка, защото е крайно опасно. Местните са много по-бързи, по-силни и подготвени от мен. Те разполагаха с моторни лодки и оръжие, на фона на моето мачете и пирога с гребло. Това няма как да не ми се отрази. Преминах през територията на три държави – Еквадор, Перу и Бразилия, а на границата с Колумбия, доста живописно място, се оказах на пътя на наркотрафика населен с пирати.

Нещата ескалираха, когато една вечер, докато спях в хостел, в граничното градче Табадинга разбиха вратата и се опитаха да ме ограбят. Мачетето беше до мен замахнах и го забих в касата на вратата. Нападателите ми избягаха, но това преля чашата, разбрах, че съм прекалено изнервен и на ръба да премина граница, която не исках да преминавам. След тази случка се преместих в скъп о добре охраняван хотел и на следващия ден заминах за Манаус.

Кога се чувстваше най-застрашен?

В началото, понеже нямах представа какво ме очаква, тогава бях и най-уязвим. Дори да си роден и израснал в Южна Америка, да направиш това, което аз направих е изключително рисковано. За хората, които срещнах в града, селвата е просто една зелена стена, зад която има прекалено много опасности. Няма значение колко пъти си бил на континента, влезеш ли в дълбокото има други правила. Стъпил веднъж на огромната магистрала Амазонка, връщане назад няма.Трябваше да се движа само напред. Да се боря с течението, с тропически бури, с дъжда и болестите, с агресията на местните, с водовъртежите. Неслучайно наричат Амазонка „царицата на реките“. На места е като море, докато се движех по средата и поглеждах наляво или надясно едва виждах тънка зелена линия като райграс, а всъщност това бяха дървета с височина 50-60 метра. Тропическите бури се разразяваха за минути, изложен на капризите им, бях като в грахова шушулка, въртях се с пирогата без да знам къде е дъното и къде небето. Няма друго такова място – в един момент си като в спокойните води на езерото Виктория, а в следващия сред двуметрови вълни. Беше краят на дъждовния период и благодарение на пълноводните си притоци Амазонка за малко да подобри собствения си рекорд за пълноводие. През повечето време селвата беше наводнена около 180 км навътре, а дъното на 8 – 10 метра дълбочина. Почти през цялото време бях в средата на водната джунгла, беше невъзможно да намирам подходящо място за бивак.

Живот с изгрева, за някои първи, за други последен

„Мога да разделя впечатленията си от джунглата на това, което виждах и преживявах, и това, което чувствах. Ще започна оттам, че комфорт и джунгла са несъвместими в едно изречение. Там има малария, има диви животни, има пирати, които стрелят без предупреждение, не е най-туристическото място на света. Видях деца, които умират от малария или биват изядени от диви животни. Видях с очите си, когато хората нарушават закона на джунглата, как тя им го връща. За мен джунглата е земя на крайности. Място, което е устояло с хилядолетия и в същото време в селвата нищо ново. Живот с изгрева, за някои първи, за други последен.

Джунглата е огромен, жив, дишащ и променящ се организъм, велико нещо, място с неописуемо разнообразие от видове. Има дървета, които се движат в търсене на светлина, оромни пеперуди, риби-великани, птици, насекоми… През деня е сравнително спокойно, но през нощта е страшно. Тогава започва голямата вечеря. Под повърхността всичко бълбука, борят се кайман с анаконда, скачат огромни риби, пропълзават змии, а над теб е какафония от крясъци на всевъзможни животни. Маймуни, тукани, птици. Към всичко това прибави непрекъснатата влага и дъжд, липсата на огън и топлина…, чувствах се като в юрската ера.

Невероятно преживяване, прекъсвано от нападенията на местните. Аз се оказах натрапник, който събужда желанието им за отмъщение. Без значение как, просто трябваше да ми навредят – да откраднат, да нападнат, за да отмъстят на „гринговците“, които са променили необратимо живота им. „Благодарение“ на белите хора, днес те са принудени да се избиват помежду си, за да оцеляват, притиснати от нашествието на големите компании, които използват ресурсите на джунглата. По време на каучуковия бум, когато са създадени големите градове по Амазонка, много от местните са измрели заради болести, донесени от белите. Много тъга и злоба има в обречени хора.

На фона на всичко, чувството да съм в джунглата бе неописуемо, толкова малък и уязвим в търбуха на този жив организъм. Твърде дълго мечтах за джунглата. От дете тя диша в мен, има нещо много силно, което ме тегли натам откакто се помня. Тя не е като красива планина, в която отиваш и въздишаш, джунглата е огромна енергия и колкото и да й възлагаш, да се опитваш да я покориш, тя те смачква“.

Зимата на един номад

Може би това е причината след всичко преживяно да искам отново да се върна. На още по-диви места, където почти не е стигал съвременният човек. Докато това се случи, ще съм в града. Ще работя по различни проекти, ще описвам преживяното, за да излезе един ден в книга и ще организирам отдавна планирано пътешествие до Монголия през пролетта на следващата година. Монголия на кон, през планините, през степта, през пустините. Затова сега ще стисна зъби и ще поживея като градски човек, за кратко.

Елеонора Гаджева, текст
Снимки личен архив


Bookmark and Share Филип Лхамсурен: В селвата нищо ново