40389

Боян Петров. Невъзможното възможно

29.05.2016

„Ако един ден достигна предела на възможностите си, ще продължа да искам още, просто така съм устроен.“

Започвам този текст, без да слагам граници; реших го след срещата ми с Боян Петров.

В поставянето на граници има нещо много ограбващо, точката ни отнема правото да откриваме себе си, да се изненадваме, да се предизвикваме и да отключваме неподозирани умения. Границите ни карат да живеем живот с ограничения, да се спъваме в предела и всеки път да се страхуваме да преминем.

Боян Петров е от хората, пред които няма граници, и не защото не са реалисти – тъкмо обратното. За тях границата е началото на нещо ново, на следващо стъпало, на следващ, по-висок връх. Те не мерят височините в метри или километри, а в дните физическа подготовка, часовете, прекарани в „разузнаване“ на целта, и времето, посветено на анализ на грешките и пропуските, защото, както казва Боян: „колкото по-добре познаваш противника, толкова по-лесно ще го победиш“.

Така започва историята ми за Боян Петров – зоолог, алпинист, изследовател, човек, предизвикващ себе си, търсещ предела напред и нагоре. История, която събужда заспалите ни амбиции в опит да живеем без ограничения.

Базови определения

„Аз съм хибрид между зоолог и алпинист; на местата, на които ходя, не стигат зоолози, защото нямат алпинистки умения, а не познавам алпинисти, които да се занимават с издирването и събирането на редки животински видове в подножието на върховете. Съчетавам катеренето с изследователската си работа и така професията ми се преплете с алпинизма. Когато не търся ендемити в някоя пещера в Китай или в подножието на К2, с колегите от БАН изследваме българските пещери, а там все още има много интересни за науката видове. От общо 6000 пещери в България сме обходили едва 800, от които успяваме всяка година да извадим поне по 5-6 нови вида.“

Как от спокойната научна работа се прехвърляш на един от най-екстремните и опасни спортове – алпинизма?

От самото начало нещата при мен се случват постепенно. Започнах със скално катерене, после преминах на по-високи скали, катерих Врачанските скали и Рилските игли. Прехвърлих се на Алпите и Кавказ и с всеки покорен връх се увеличаваше желанието ми да видя следващия по-висок. Така стигнах до хималайската корона и осемхилядниците и нямам никакво намерение да спирам.

С увеличаването на рисковете в катеренето идва и промяната в подготовката.

Така е, в алпинизма рискът се увеличава с нарастването на височината. Ако трябва да сравня тези промени с друг спорт, това е като при пилотите във Формула 1. Започват с шофиране на лек автомобил, после се качват на по-бърза кола и накрая „летят“ по пистата с 350 км/ч. За останалите хора това граничи със свръхчовешки умения, но за добрия пилот е резултат от натрупан опит, подходяща подготовка и добре пресметнати рискове. Височинният алпинизъм е труден, рисков и много опасен спорт, но с натрупване на годините опит идват и добрите постижения, затова височинните алпинисти са в най-добрата си форма между 35-50 години.

За да съм в кондиция, аз непрекъснато поддържам добра физическа форма. Имам невероятен късмет да живея в полите на Витоша, планината е в задния ми двор. Познавам гората, всяко камъче и пътека, и когато ми омръзне да съм наведен над таблици и графики, излизам и тренирам. С наближаване на датата на следващата експедиция разпределям натоварването си равномерно, а най-внимателен съм в двете седмици преди заминаването. Тогава вече всичко е подготвено, организирано и ако се контузя, целият проект може да се провали, а това не бива да се случва. Имам ясни цели за следващите три години и те са свързани с хималайската корона. След като съм изкачил пет осемхилядника, не трябва да прекъсвам стремежа си, а да се опитам да довърша започнатото. Това е проектът, който ме вълнува в момента – 14 осемхилядника. Началото на следващата експедиция е на 15 март и в момента е най-напрегнатата част от подготовката. Търсене на спонсори, изчистване на последни детайли в логистиката. Всичко ще продължи около пет месеца, а това е дълъг и изтощителен период.

Предишната ти експедиция с изкачването на Манаслу приключи в края на септември 2015 г., сега заминаваш през март, не е ли кратко времето за възстановяване и подготовка?

Кратко е, през следващите години искам да опитам да намаля разликата между отделните върхове, за да запазя максимално аклиматизацията си. Имам опит в скоростните изкачвания. През 2014 г. за осем дни изкачих двата осемхилядника К2 и Броуд пик. Предишното най-добро постижение беше 14 дни, аз подобрих това време и поставих световен рекорд, така още веднъж доказах на себе си, че невъзможното е възможно. А с тези успехи идва и желанието за още. Хубавото на върховете е, че от тях виждаш другите върхове и разбираш колко много имаш да работиш. Решил съм, че до пенсия има достатъчно върхове, които да катеря, а като се пенсионирам някъде към 80-годишна възраст, мога да направя Ком-Емине или нещо подобно.

Колко най-дълго си прекарвал на върха?

Времето на върха зависи от различни обстоятелства. Има върхове, на които съм бил по час и половина, и това е най-дългият ми престой. В алпинизма има детайли при документирането на изкачването, които трябва да се спазят, за да няма съмнение, че това се е случило. Винаги правя 360-градусова панорама и снимам всички възможни белези – флагчета, колчета, пирамидки, а това отнема време. Добре е, ако и климатичните условия горе са предразполагащи. Сега на Манаслу беше много приятно, слънчево, – 4 градуса, тишина, само аз и върхът.

Как се възстановяваш по време на самата експедиция?

Не се възстановявам. На всяка експедиция отслабвам между 3 и 10 кг, мога да си почивам, но не и да се възстановя, на 5000 метра височина няма как да се случи. Изградил съм си стил на поведение, който ми позволява да премина през изпитанията дори за дълъг период от пет месеца. Освен рутинните дейности, свързани с изкачването и изследователската ми работа, времето на една експедиция е лично време. Правя неща, които не успявам, докато съм у дома – гледам филми, чета книги, наваксвам с пропуснатата информация, без телефони и комуникации, пълно откъсване.

Кога трудностите граничат с необратим риск?

Алпинизмът е спорт, при който малка грешка в преценката води до необратими последствия, а рискът започва там, където свършват възможностите ти. С достигане до зрелостта в този спорт добре знам докъде мога да стигна и кога да спра, ако искам да има следващ път. Във всяка ситуация преценявам възможностите си и в момента, в който усетя, че съм встрани от линията на пресметнатия риск, спирам. Такъв беше и случаят с изкачването на Гашербрум II, когато през 2009 г. бях под върха, но се отказах и се върнах. Тези 50 метра, които оставаха, бяха при силен вятър, маршрутът минаваше по много тесен ръб и тогава прецених, че няма да рискувам. Тази година вероятно ще имам възможност да катеря същия връх.

Мислил ли си какво се е случило с хората, които не са се върнали от изкачване?

Правил съм го и продължавам да анализирам ситуациите, в които загиват алпинисти, както и причините за това. Случайният фактор или неконтролируемите събития са около 20%, останалите 80% са грешка на човека – не е преценил времето, стигнал е на върха прекалено изтощен, не е взел достатъчно храна или газ. Бил е с мокри крака, което води до измръзване, а това в някои случаи е животозастрашаващо. Затова аз трябва добре да преценя всички възможни ситуации, преди да предприема катерене. Анализирането е още едно стъпало към усъвършенстването в спорта. При мен всичко е много контролирано и винаги подхождам с голяма доза самокритика към възможностите си, няма място за надценяване. А по отношение на смъртта, отдавна съм наясно с трагичните последствия в този спорт. Всички сме смъртни, но това не трябва да ни ограничава да продължаваме да се занимаваме с онова, което ни прави щастливи.

Колко важна е концентрацията?

Тя е в основата на успеха във височинното катерене. Концентрацията при физическата и техническата подготовка и по време на експедицията. Фокусът при самата експедиция е водещ. Има случаи, в които много добре подготвени алпинисти катерят до втори или трети базов лагер и в един момент спират, мозъкът не подава сигнали да продължат, студено е, изморени са, тялото не ги слуша. Аз мисля, че в този момент съм много силен, успявам да се събера и да концентрирам всичката си енергия и мисли в изкачването на върха. Казвам си, че върхът е там и аз трябва да го направя, в противен случай ще изгоря отвътре. Никога не стигам до върха изморен, винаги имам поне 40% запас на силите, за да мога да се върна обратно. Едва след като вече съм в базовия лагер мога да се отпусна и да заспя спокойно. Слизането е 50% от цялото изкачване, там трябва да си също толкова събран, да не губиш фокуса.

Къде са границите на твоите възможности?

Тепърва предстои да разбера. С разширяването на кръгозора и успешните изкачвания виждам, че мога и още, и още… Тук идва и тънкият момент – да не стигна до следващата граница, преди да съм готов за това. Опитвам се да правя всичко постепенно. Има случаи, при които се получава скок в развитието на алпинистите и рязко се оказват от едно ниво на следващото, но това им изиграва лоша шега. Липсват им преживените емоции, опитът от грешките, който се получава на етапи и трябва да се премине стъпка по стъпка. Щастлив съм, че при мен нещата се развиват постепенно. Започнах с катеренето на петхилядници, седемхилядници, осемхилядници. Границите ми не са достигнати и съм на възраст, когато мога да изисквам още от себе си, да разгърна потенциала си. Ако един ден достигна предела на възможностите си, ще продължа да искам още, просто така съм устроен. Усещането за живот и усещането за свобода идват от възможностите.

Това ли осмисля живота ти – изправянето пред предизвикателствата?

Поставянето на нови и по-големи предизвикателства – това е важно за мен, както и доброто изпълнение от началото до края.

През 2014 г. покорих три осемхилядника и тази година мисля да продължа с по-големи предизвикателства. Концентриран съм върху предстоящата петмесечна експедиция, направил съм солидно разузнаване, планирал съм времето и трудностите, кореспондирам си с алпинисти, проучвам върховете, чувствам се подготвен и мотивиран за нови, по-големи успехи. Формулата на моя успех е заключена в отсъствието от речника ми на изразите – не мога, не искам, мързи ме. През годините започнах да изпитвам жажда не за случайния, а за планирания успех. Научих се никога да не пренебрегвам или изключвам неуспехите, защото от тях се уча много повече, отколкото от победите.

Елеонора Гаджева, текст

Снимки: личен архив

Материалът е публикуван в списание travel&extreme Explorer, брой 2, 2016 г.


Bookmark and Share Боян Петров. Невъзможното възможно