Еквадор. Душата на Земята

Пътешествие дотам, където усещаш прилив на предишна памет, а нощем, щом затвориш очи, чуваш как Земята диша.

Щастие, събрано върху стар камион

Сивото, нагънато тяло на пътя разкъсваше гъстата джунгла и пълзеше надолу към океана. Колелата на автомобила лакомо поглъщаха влажния асфалт, приближавайки ни към прохладата на океанския бриз. Беше ранен следобед и обичайният за това време на деня ситен дъждец жадно попиваше в зеленото от двете страни на шосето. Преполовили пътя до плажа, почти не срещахме други автомобили, затова погледът ми с изненада се спря върху камиона с открита каросерия, който дишаше тежко по завоите. На дървената платформа се беше подредило индианско семейство. Мъж, жена и двете им деца доволно подгизнали се поклащаха, докато лакомо захапваха пилешки бутчета. Изглеждаха щастливи и спокойни по време на своя оскъден обяд, а покъщнината, събрана върху дървената платформа, показваше, че преместват живота си от планината към океана. Решение, което местните вземат в търсене на по-добър живот. Пътуването към неизвестното по никакъв начин не смущаваше обяда, а хората споделяха храната и с домашните си любимци. До тях куче, затворено в клетка за птици върху дървена кухненска маса, глозгаше остатъците от пилешките бутчета. Прасе с кучешки нашийник, завързано за същата маса, нервно сновеше из малкото пространство, като прескачаше протегнатите напред крака на децата и се опитваше да отмъкне кокалче, случайно паднало от клетката за птици. Не след дълго сцената остана зад нас, погълната от джунглата, но този цветен спомен винаги първи спохожда съзнанието ми при споменаването на Еквадор и определя до някаква степен разбирането за съществуване на еквадорците – доволни сме с това, което имаме, и приемаме това, което предстои.