Азорските острови. Блажени сълзи от окото на ястреб
Океанът, облечен в мастиленосиня одежда, събуждаше слънцето, като безмълвно галеше огненочервените му контури и покриваше с мека пяна нозете му. Времето спря да тиктака. Песъчинките настояще притихнаха върху белите страници на календара. Започваше ново лазурно утро, още некъпано, като новородено, поемащо първите пръски живот.
В началото на октомври лятото танцуваше своя прощален танц. Иглички сутрешен бриз пролазиха по страните ми, преди да се оцветят в думи и настроения. Не можех да откъсна поглед от безкрайното бъбрене на утрото с океана. Тихо, магическо, сънено, само тук и сега. Началото на разказ за стихии, легенди за пирати и Земя на мореплаватели и откриватели. За мекото зелено на хребетите и гарваново черното на вулканичния пясък по стъпалата. За пастелните цветове на къщите, тесните тротоари, сините хортензии и усмивките на хората, за турадата и буйната кръв на азорците.
50 нюанса лазурносиньо
Азорските острови са далечен архипелаг, небрежно и сякаш случайно захвърлен в средата на Атлантическия океан. Мястото, където европейците посрещат най-късно изгрева и последни изпращат лъчите дневна светлина, потъващи в блажената прегръдка на океана.
Деветте вечнозелени острова с обща площ от 2346 кв. км рошат повърхността на океана на 1500 километра от португалския бряг и на 4000 километра от границите на Северна Америка. Смело застанали на пътя на пътешественици, мореплаватели и дръзки откриватели. Има сведения, че тези приказни парчета вулканична земя са получили името си с благословията на старата португалска дума azures – лазур, искрящо синьо. Затова, когато погледна към океана и всичките му нюанси, сливащи се в най-чистото синьо на небето, нямам причина да се съмнявам в достоверността на това твърдение. Съществува и по-романтична история, която разказва легенда за мореплаватели, следващи ястребите (acor), които летели към своите гнезда, и така моряците разбирали къде е брегът. Арабите също ги наричали Ястребови острови, но и тук информацията е покрита от патината на времето и доста неубедителна, за да спирам разказа си на нея.
