Д-р Иван Динков от Свищов
С очите на времето
Мъглата пъплеше тромаво към града, ухаеша на настояще и минало. Мътните води на Дунав се плъзгаха в подножието и отнасяха закъснялата есен. Обутите в черни кожени обувки спомени, тичаха по мокрите калдъръми надолу към каменния двор на училището. Светиниколското училище в Свищов.
За да се роди една истинска история са нужни две неща – да имаш посока и да виждаш очите на тези, които я раказказват. Да търсиш в тях, любовта към миналото и историята, да срещаш лица на хора били и останали. Така и ще запомня очите на д-р Иван Динков, очите на човек, който вижда своя град в бъдещето, като място с дух и дълбоко вплетени в миналото корени…
… колкото по-високо се издигаш, толкова по-нашироко ще виждаш.
Д-р Иван Динков отмести поглед към жълтите ръбести камъни обиколили сградата, сякаш се опитваше по тях да прочете думите от последния урок на учителя Хрулев. Сетне отново се върна в настоящето и заразказва. „Училището е създадено през размирните години на османското присъствие, в далечната 1846-та. Било е време на будни люде и тежки забрани. В тези години на нетърпение и родолюбиви българи, в западната част на Свищов, в старата Харизанска махала известният възрожденец Христаки Павлович-Дупничанин. Започва съграждането на училище. Събира се цялата махала, всеки помага с каквото може с пари, с труд, с добра дума. Хората са жадни за място, за училище, откъдето децата им да излизат и да тръгват по света да търсят своето си. Над входната врата учителят Георги Владикин изписва каменен надпис с имената на всички свищовски дарители, на Христаки Павлович и своето – „каменорезач, славенобългарски учител”. Когато всичко било готово и преди да пристъпят в него първите жадни за знание, го нарекли Светиниколско.