24.
Когато обърнах глава назад, хората още бяха на площада и ми се усмихваха – и аз им се усмихнах. Бяха там, на същото място, със същите лозунги. Скандираха надежди, с надежда в очите. И чак тогава забелязах сребърните проблясъци в косата на Велислав – онези нишки, които отмерват времето. И ми стана тъжно, защото си дадох сметка, че не гледам миналото, а днешния ден, че Велислав пак е там, но посребрял, и че скандираните надежди отпреди двадесет години не са били чути от никого.
