57249
3237851061_88968fb6c0

В онези тихи часове

23.06.2014

Тихо е. Беше ли толкова тихо, преди минути или неспирното топуркане на мислите в главата ми създават усещане за постоянен шум в тишината. Времето между 3 и 5 сутринта, онази част от настоящето, в която съм толкова близо до себе си, че чувам спора на собствените си неродени противоречия. Навън морето диша yморено, а сетне спира, за да послуша равната песен на щурците, скрити в тъмното на маслиновите дървета. Повтарящо се шумолене от пясъчната тафта на танцуващи по брега сенки, аромат на лавандула, предчувствие за лято и свежест. Лятото ме променя. Прави ме въздушна, безплътна, трепераща, спокойна, като лунна пътека. Лятото е – широко, дълго, високо, дълбоко, тюркоазено и безоблачно, пясъчно и необвързано. Лятото е светлина от фенерчета на светулки, жуженето на забързани насекоми преди залеза, докосване, разбиране. В онези тихи часове на лятото мислите ми имат своя пътека, с все още неутъпкана трева, забравена от стъпките на минали лета. Тръгват, разрошени и необути по нея, а след това плуват в подреденото синьо на залива, докато не изчезнат от погледа, гмуркат се вадят от дъното, неща напълно забравени. Носят ми ги, за да си спомня. После спират в тъмното и търсят ново пространство, да го изпълнят като пухкави мехурчета в чаша просеко с лед и лимон. Лятото ме кара да се движа, да преминавам през състояния, материи и послания. Лятото ме прави пясъчна, попивам сълзи от щастие и покривам ненужните разговори. Трупам се в купчинка, за да се превърна в замък. Ще построя своят замък и ще затворя в него, тишината от онези летни часове. Пясъчен замък запален от залеза.


Bookmark and Share В онези тихи часове