Защо плаче пустинята?
02.10.2014Разказвачът неусетно потъна в добре познатата му атмосфера. Погледът му се отмести встрани. Около плошадът на маси от ковано желязо видя насядали, възрастни мъже, които тракаха с броеници и отпиваха шумно, ментов чай с кедрови ядки. Припомни си колко обичаше да седи и да слуша спокойното им бърборене, придружено с примляскване и цъкане. Спомни си и как на стария площад глъчката и тълпите от хора не спираха до малките часове на нощта. Всеки искаше да опита от вкусотиите, които се приготвят от различни майстори или просто да се наслаждава на прохладата, преди да бъде изместена от настъпващия ден и топлата прегръдка на южняка. Обичаше градът, в който беше роден и възмъжал. Където традицията беше над всичко, храната се издигаше в култ, а рецептите и ритуалите свързани с нея се предаваха от майка на дъщеря.
Не можеше да се насити на спомените си, на усещанията, които караха тялото му да се свива, „захвърлено“ в тъмната нощ, на границата, където пустинята среща живота. Така стигна и до свитото в дъното на сука магазинче за керамични лампи, сувенири и подноси, които баща му го беше научил да изработва. Правеше ги по стара берберска традиция, а боите забъркваше по тайна рецепта предавана от хилядолетия от баща на син, изпитана назад във времето. Обичаше да прекарва дните си в това магазинче, докато порастваше край баща си, докато се влюбваше, докато слушаше приказките на преминаващите странници. Запомняше ги, за да ги разказва и на своя син. Там посрещаше и канеше на ментов чай, всеки търговец или клиент и говореха за времето, сделките и красотата на мароканските лампи.
Докато един ден се събуди и нищо от това, което обичаше и около което градеше животът си, тухла по тухла, не беше останало. Сега имаше място само за болката, която цялата пустиня не можеше да побере.
Автор: Елеонора Гаджева
Снимка, от автора
Защо плаче пустинята?