56584
SmokeyMountainSunset

Такова вятърно

23.11.2014

Тръгвам със вятъра,
роши косата ми, облачно, някакво.
Стъпвам в оставени спомени,
пиша с ръката на времето.

„Планината ни пази, предизвиква ни, изпитва ни и ни намира“, мъжът на средна възраст приглади посребрялата си коса, а ръката му здрава, груба, напукана, не от лесно.
„Много съм се губил и в живота, и в извивките й, но тя ме е намирала, всеки път. Никога няма да ме остави, знам го и това ми стига“.
Беше започнало да се смрачава, а до топлата хижа в края на селото, оставаше още около час път. Гората грижливо постилаше плътни сенки между дърветата, гласът на кукумявката разкъсваше, тънката дреха на притихналата природа. Аромат на изгнили листа и есенна мъгла. Да се изгубиш, не винаги е лошо, така започва намирането. Точно, когато страхът плахо подръпва със студените си пръсти, крайчето на дрехата, а мислите трескаво връщат пресечените пътеки, докато се опитват да възстановят спомени от набързо разгледана карта, сякаш от нищото се появява мъжът на средна възраст, облечен с дебел, вълнен пуловер с висока яка и тъмнозелени гумени ботуши, като изпратен. Сядаме край пътя, уж да ме разпита откъде и накъде, а заразказва за себе си. „Няма какво да правя сред хората, не съм търсил компанията им. Тук е моя дом, имам всичко, което ми е необходимо, а от другото отдавна съм се отказал. Изморих се от криви усмивки, празни претенции и нищо не значещи обещания. Хората спряха да се зачитат, откъсват се един от друг, като изгубени парчета от накриво подреден пъзел, търсят само своето. Когато ми се доприказва с някой, слизам в селото, влизам в кръчмата и сядам встрани, на масата в ъгъла, винаги се намира някой, който да седне при мен и да си поговорим. Ама така говорим, че някрая, той на три ракии, аз с информация за целия му живот. От години не съм замръквал в селото. Връщам се в планината, стигат ми толкоз човешки истории“.
Докато говорихме, пътят опря краят си в селото, малко, сгушено, приспало толкова различни истории и събудило толкова много въпроси. Вятърът се обърна и задуха към планината, донесе дим от накривените коминчета и усещане за зима. Мъжът обърна гръб на къщите и хората, планината прегърна тялото му. Нощта приглади кривините, приспа притесненията и страховете.

 

 


Bookmark and Share Такова вятърно