Когато ангелите плачат ще вали

06.02.2015

Денят се счупи в стена от сълзи и парчета от него обути в червени обувки, се разтичаха във всички посоки. Мокри, изгубени, търсещи, по двойки, завързани с невидима нишка, по която се редяха малки бисери от същите тези сълзи. Гледах ги затаила дъх, отделена в рамката на прозореца. Спираха, прескачаха локви и се криеха под чисто голите корони на дървета. Никой не подозираше за съществуването им, бяхме сами. Аз на прозореца, те навън под дъжда. Петък е, а когато вали не остават следи.
Дъжд, капки от нежност като ангелски сълзи, прозрачен, тих, нашепващ нещо много лично.
Не спира да вали, минава време и клони към вечност. Небето свъсено и тежко, пухти под пластове забравени мечти. Разлиства мокрите листи на тетрадка, в която всеки записва несбъднати намерения. Пристигнали с дъжда, очакващи, къде отиват, посреща ли ги някой?
Не спира да вали. Очите ми привикват със сивото и търсят цвят в червените обувки на мокрия паваж. Написах нещо, но дъжда и него отми, срамуваше се да признае или не можеше да се сдържи. Ще почакам да спре и ще го напиша отново, дотогава ще гледам с онези очи, които търсят цвят и в най-тъмно сивото. Мислите ми се размиха, ръцете ми гледат с празни очи и примигват забравили как да се срещнат.
Не спира да вали. Скоро ще мръкне. Все някога ще спре.