Иван Кожухаров. Да се държиш за невъзможното

„Големите постижения се правят от големи хора“

Може би с тази мисъл, изречена от Иван Кожухаров в разговор за големите алпинисти и приятели в един мразовит февруарски ден, текстът, който толкова дълго подготвях, се изчерпва, а историята и това, което си представях, че ще напиша, щеше да свърши, преди да е започнала.

Посвещението

Всичко, което искам да разкажа, започва няколко месеца преди да се срещна с Иван, защото има истории, които те намират, без дори да подозираш. Докато си седиш доволно изпънал крака насред комфортното си ежедневие и си мислиш, че животът е низ от приятни неочакваности. В един такъв момент разбрах за Иван и историята му, а след това малки частички от нея започнаха да се появяват и да се слепват, за да образуват един дълбоко вълнуващ, човешки и неочакван разказ. Преди да срещна дълбоките, езерни очи на Иван, да преживея отново и отново неговата история, го срещах в много и различни теми. Някои за планината, други за приятелството, трети за върховете и несломимия дух, този, който не познава болка или разочарование от неуспеха, имаше и такива за границите и отвъд тях. Във всяка дума, кадър и емоция прозираше неговото безкрайно спокойствие и онази леко иронична усмивка, закачена на края на всеки разговор. Защото дори когато говорим за сериозни неща и действаме свръхсериозно, не бива да се приемаме твърде сериозно.

„В планината аз съм на своето място, винаги съм се чувствал така. Имах щастието много млад да се докосна до катеренето и планините. Имах привилегията да се слея напълно с тях и да ги опозная отблизо. Алпинизмът е и спорт, и философия, и начин на живот. С него се чувствам себе си, а когато срещаш сериозни предизвикателства и преминаваш през тях стъпка по стъпка, няма начин да не вървиш напред. Израстваш. Това е и персоналната ми житейска философия.

Планината е една огромна стихия и заставайки пред нея, човек си дава сметка колко е малък и незначителен. А това е най-добрият начин да се градиш и доказваш – като се изправяш пред тази величествена сила, отново и отново, и се опитваш да я преодолееш, докато разбереш, че по този начин предизвикваш единствено себе си. И до днес не мога да дам еднозначен отговор кое ме привлече толкова силно и неудържимо към планината, понякога си мисля, че е било детско любопитство, преминало в младежко безразсъдство и адреналин, затвърдено в осъзнатите опити за търсене на решения в много сериозни ситуации, изпитание на умения и възможности, докато не разбрах, че съм напълно и безрезервно отдаден на планината и катеренето. Там, преодолявайки трудности и предизвикателства, срещнах и разбрах себе си, намерих много стойностни хора.“

Дори само половината от тези разсъждения или доводи са достатъчни за Иван и избора му едва 15-годишен да се захване с катерене, а след това и с алпинизъм. Следват подготовката, лишенията, глад, студуване, решения според обстоятелствата, в началото – изкачвания по график и с разрешение от клуба (защото тогава, в мрачните дни на 80-те, нещата са се правели само с одобрението на разните оторизирани лица), последвани от първите свободни изяви, сблъскване с все по-взискателни предизвикателства и извоюване на място в елита. Иван вече дишал и живеел с планината. Подготвял се с огромен хъс и прецизност, бил сред най-добрите, а бъдещето му било предначертано. Изкачванията му ставали все по-впечатляващи, все по-трудни в техническо отношение. Така, след поредица от успешни проекти и експедиции като следваща цел се изправя Чангабанг (6864 м) – един от изключително трудните и непредвидими хималайски върхове. Но за подобна експедиция са необходими и много средства. Екипът решава да направи три амбициозни изкачвания в Алпите, за да привлече вниманието на големите спонсори. По това време Иван е на 25, следва в Икономическия институт в София и целеустремено гледа към върховете.

Докато всичко се движи с логичен ритъм, планината има други планове и взема съдбоносно решение. Събитията от 1 август 1990 г. по време на изкачването на западната стена Пти Дрю (3730 м), каменната лавина, с която върхът посреща групата алпинисти, и всичко след това сякаш прекъсват безвъзвратно силната връзка на Иван с планината, но това съвсем не е така, не и при него.

Десет месеца след инцидента на Пти Дрю, множеството операции, тежките заключения относно бъдещето му, болезнените процедури и рехабилитацията той напуска болницата. Отнема му по-малко от година, за да коригира някои от преценките на лекарите относно неговите възможности и живота, който го очаква.

„Само за няколко секунди бях изтръгнат от планината и всичко, което ме свързваше с нея. Интересно е, че в месеците на изолация, борба и възстановяване си дадох сметка, че преминаването през тази крайно критична ситуация е нещо, за което планината и животът, който водех, ме бяха подготвили. През всичките тези години, докато катерех, тренирах, изправях се пред трудни проблеми, аз се подготвях физически и психически да устоявам и да намирам решения, и в най-трудните ситуации. Успях да направя крачката и да възстановя баланса и тук. След това животът ми продължи, по нов начин.“

В планината при хората

След дългите разговори, писмата в интернет, часовете, посветени на текстове за алпинизма и планината, търсенето и на други споделени истории се опитах да подредя за себе си разхвърляните парченца – уроци, решения и пътища, трасирали разговорите ми с Иван Кожухаров. За да стигна до следващата голяма тема, белязала живота на Иван – приятелствата и хората, които срещаш в планината. Само там, изправен пред трудности и решения, които те спасяват или обричат, срещаш „твоите хора“, онази „различна порода“, с които делиш и болката, и отрицанието, и радостите, тези, с които си готов да тръгнеш на всяка експедиция, дори на невъзможната.

А тя се случва, след години подготовка и проучване, преди онзи различен септемврийски ден на 2009 г. да остане завинаги в личната история на Иван и неговите приятели и дръзки мечтатели. Тогава планината е готова за тях, а провалът на невъзможното, граничещо с лудост изкачване на Монблан (4810 м) не влиза в плановете им.

„Изкачването на този връх не беше просто труден проект. Това беше един много сложен и почти невъзможен проект на ръба на здравия разум. Такова нещо не беше правено никога и освен че трябваше да намерим решения на десетки проблеми, с които никой не се бе сблъсквал дотогава, всеки един от стотиците малки или големи елементи при подготовката и при самото изкачване можеше да се окаже фатален и да провали всичко. През цялото време на подготовката, разговорите, плановете… си мислех, че шансовете ни за успех не са големи, но не го споделях с никого. На 8 септември 2009 г. в 16:17 часа бяхме на върха. Оказа се, че невъзможното беше възможно. Това, което се случи на тази експедиция, остави завинаги следа във всеки един от участниците. Ето това е магията на планината и на върховете – не я разказваш, преживяваш я.“

Сега върховете пред Иван са различни. Част от тях са свързани с ежедневни решения, с работата, със срещите и мотивационните лекции за смисъла от преодоляването на трудности, свързани са с опитите и доказването на собствените си предели. Част от върховете са в работата му тук и в Швейцария, в отношенията с приятелите.

„Не е нужно да изкачваш планината, за да изкачиш планината – казва с усмивка Иван, – върховете са навсякъде около нас. Те не са само заснеженият далечен връх или огромната скална стена пред теб; те са всяко преодоляно препятствие, всяка добре свършена работа, всеки перфектно реализиран проект или изградена пълноценна връзка с някой стойностен човек.“

А човек е устроен така, че винаги да се стреми към върховете, да гледа нагоре и да осмисля прозренията, открити по пътя, водещ до тях. Върховете са необяснима мечта, дълбоко, лично преживяване и единствената възможност да се изкачиш високо в себе си.

Текст: Елеонора Гаджева

Снимки: Архив Иван Кожухаров

Материалът е публикуван в списание travel&extreme Explorer, бр.9/2017г.