Дончо Папазов. Живот в прегръдката на невъзможното

Как да събера в едно тази история, като тя е толкова разнолика, преливаща в светло мечтателно, а сетне потъваща в мрака на неизвестното. Откъде да я започна, като е тичаща и разнопосочна. Тръгва от разни краища, връща се, смее се срещу слънцето, досущ като непослушно дете, играещо си с вълните на морския бряг. Крие се, за да излезе по-ясна и чиста. Различна е тази история, не е лесна за обяснение, а така ми е хубаво да се връщам и да я препрочитам, както морето забързано и нетърпеливо ляга в прегръдката на брега. Ето пак, както и да я мисля, все до морето опирам. За морето и мореплавателя Дончо Папазов ще стане дума в тези редове. Ще се опитам да ги подредя в стройни редици, като пригладя пенестите върхове на вълните и сложа в ред солените пръски от бриза, рисуващи един живот в прегръдката на невъзможното.

Морето в мен

„От дете нося любовта към морето, нещо все натам ме дърпаше. Помня летата във Варна и времето, прекарано на плажа“, Дончо Папазов започна уверено разказа си, отпуснат в мекия стол, а очите му се смееха. Погледна към светлото на прозореца и се върна назад, все едно отново бе малко момче, заровило пръсти в пясъка и вперило поглед във вълните. „Бил съм 4-5-годишен, не знаех какво е „отрицателна плаваемост“, беше ми интересно да ходя по дъното, без да потъвам. Родителите ми се притесняваха, че някой ден ще се удавя, и затова помолиха спасителите да ме научат на това-онова. По същото време малко деца знаеха да плуват, смяташе се крехка възраст за плувец. Така се започна и продължава до днес – връзката с морето. След години бях от първите леководолази, дори имах рекорд по гмуркане – достигнах до 28 метра дълбочина. За да докажа, че съм бил на дъното, трябваше да сложа пясък в банския си и така да изплувам. Пак благодарение на морето написах първата си статия – „Методи за подводни археологически търсения“; бях 19-годишен, но ми беше безкрайно приятно да се заравям и да чета всичко, свързано с морето. Участвах в подводни археологически експедиции, снимах филми. По-късно вече със съпругата ми Юлия Гурковска (Джу) решихме да купим лодка, изтеглих парите от вноската за апартамент и започнахме да правим планове за нашите плавания. Какво друго да прави човек, работил в институт и участник в морски експедиции – разбира се, да си измисли собствена експедиция. Така започнахме с „Планктон“ и продължихме в следващите 12 години, докато не обиколихме морета и океани. Живот, събран в една надуваема спасителна лодка. Като се върна назад, във фамилията си нямам нито морски хора, нито такива, които да са обичали толкова морето, откъде в мен това теглене, но така е трябвало да стане.“

Невъзможният път

„Този път не беше вървян даже от моторен кораб. Непознат и очевидно никому ненужен, зареян в най-южните ширини на Световния океан, омотан от айсберги, смразен от тъма и диви ветрища, прегърбен от исполински вълни, нормално сякаш бе моряци и ветроходци да го обявят за „невъзможен“ и да го виждат само като пунктир върху картите – там някъде, в най-долния край на глобуса, току пред вечните ледове на Антарктика.“

„През всички години, прекарани в морето, съм се подготвял за тази „невъзможна“ експедиция, която осъществих през 1988 г. Не съм от хората, дето вървят по отъпкани пътища, а правя нещата по свой начин. Човек трябва да се предизвиква, да прави каквото му казва сърцето, само тогава е истинско. Така се получи и с плаването ми с „Тивия“ по невъзможния път. Много мои приятели ме съветваха да не тръгвам, имах куп здравословни проблеми, не бях в най-добра форма, но тръгнах. Направих го. 164 дни, 19 000 морски мили, първата българска самотна обиколка на света без спиране, през нос Хорн на юг от „ревящите четиридесет“ градуса, през зимата, на борда на дървената яхта „Тивия“. След връщането си описах всичко в книга, както съм го преживял и усетил.“

3936 часа самотно плаване, частица от безкрайността, събрала емоции, мисли и преживявания, с които може да се запълнят не един, а няколко човешки живота. Как се преминава през подобно изпитание на физиката и волята?

„Едно от нещата, които помагат да издържиш, е еднообразието, всичко е разпределено по минути и часове и ти само следваш графика, нямаш много време да мислиш, да философстваш върху ситуацията. Ако трябва да изгребваш вода от лодката, правиш го, ако трябва да следиш картата или да се ориентираш по звездите, действаш. Храниш се, почиваш, ремонтираш и така ден след ден. Месеци. Другото е връзката с близките хора и приятелите, връзката с дома. А най-важното е да тръгнеш с добри мисли и намерения. Една седмица преди отплаването ми се опитах да се изчистя от всички лоши мисли, от проблемите, очакванията, плановете. Да изчистя съзнанието, да тръгна сам и пречистен, в мир със себе си. Винаги съм вярвал в градивната сила на доброто, когато човек тръгва с тази нагласа, няма как успехът да го подмине. Доброто винаги е много по-силно от лошото.“

В капана на безсънието

Сам сред вълните, сред ветрове и бури, в дълги часове на непрогледен мрак и кратки мигове бледа дневна светлина, сред непрекъсната влага и студ, морякът и неговата лодка следват своята цел. Безмълвно танцуващи в бурния танц на безкрайното синьо. И в самотните часове на умора и изтощение идва един миг, в който съмнението се настанява в мислите. На път е да преобърне плановете и да сложи край на тази „невъзможна“ експедиция.

Само веднъж по време на цялото плаване си си помислил, че искаш да оставиш всичко, да се откажеш. Кога беше това?

„Така е. Беше, когато осъзнах, че съм на ръба на изтощението от липсата на сън. Кошмарът на безсънието е едно от най-трудните изпитания, с които се сблъсква човек по време на самотно плаване. След няколко дни без сън започват да изключват функции на организма, мозъкът ти започва да изпраща сигнали, че нещо не е наред, да помпа адреналин, изпадаш в състояние, подобно на наркоза, мислиш си, че можеш да направиш всичко, но не е така, тялото не те слуша. В този момент си казах: „Дотук бях. Направих всичко, друг да направи повече“. Помислих си го, но в следващия момент се стегнах. Трябваше да впрегна волята и инстинкта си за самосъхранение и да превъзмогна умората. Кога точно ще ме напуснат силите не знаех, но усещах, че мога да впрегна и последната капчица воля, за да оцелея и да продължа.“

„Ура! На 13 юни в 13 часа и 13 минути Гринуичко време преминах на траверс фара „Сан Антонио“ и навлязох в устието на река Ла Плата. С това сложих край на обиколката. Вече прокарах най-трудния път. Вече направих възможен „невъзможния път“. Оттук нататък зад фара на Сан Антонио ми е все едно. Колкото дни трябва, ще плавам, без да бързам. Ако ще и да потъна, пак ще съм обиколил света. Делото е сторено!“

Спомени от сушата

„Завърших търговска гимназия и исках да следвам атомна физика, но се оказа, че нямам право. Затова се стегнах и взех 60 изпита, за да получа диплома за реална гимназия. Учех много и едновременно с това работех като хамалин, за да се издържам. На изпитите изкарах повече от петица, но не ме приеха атомна физика. Стана ясно, че трябва да вляза в казарма. За да не попадна там, използвах връзки и ме приеха в Икономическия институт в Свищов, Счетоводство. След един семестър се прехвърлих в София, но станаха унгарските събития, изключиха ме и отново се върнах в Свищов, а след това пак в София. Докато учех в Свищов, работех на пристанището като хамалин. По-късно завърших Висшия икономически институт в София. Петнадесет години работих като икономист, научен сътрудник и ръководител на секция в ЦНИИТМаш и НИИММ в София.“

„Животът ме свърза с телевизията, пишех сценарии за филми, пиеси, винаги съм бил свързан с писането. Така съм си вадил хляба. Сега пиша повече за себе си и много рядко се връщам към това, което съм написал. Не живея в миналото или със спомените си. Мисля, че това е огромна грешка на някои пътешественици, на спортистите, хората, които се изявяват и имат постижения. Когато прескочат летвата, поставят рекорд или имат откритие, започват да живеят с тази победа и спират да се развиват. И днес имам планове и не спирам да мечтая, знам, че не мога да ги реализирам, но нищо не ми пречи да си мисля. Имах планове да построим кораб от времето на Св.св. Кирил и Методий (860 г.). С него да плаване из Черно море по маршрута на Хазарската мисия. Мечтая за много неща, имам копнежи България да се управлява от хора, които милеят за нея и поставят на първо място интересите на страната.“

Седя в морето, препускат конете на мисълта ми, нямат път и юзда и нито един от тях не ме води вън от България. Всичко, цялата ми болка и душа, е запокитено там. От мене никога няма да излезе гражданин на света. Ако ще сто пъти да го обиколя. 

В тази връзка ще използвам думи на Димитър Езекиев, който те нарича „вторачен в отечеството си мечтател“, такъв ли си и сега?

„Донякъде той е страхотно прав. Много обичам своята страна. Навремето бях по-голям идеалист и мечтател, сега съм повече реалист. Но няма да се изморя да се боря с неправдата и несправедливостите, които срещам по пътя си. Затова винаги съм участвал в събития, свързани с налагането на демократичните промени. Бил съм в Прага през 1968 г., участвах в демонстрациите по време на Пражката пролет, след това бях в Любляна като кореспондент на вестник „Демокрация“, по време на обсадата от сърбите (юли 1991 г.). Бил съм във Вилньос по време на обсадата на парламента (януари 1991 г.), бях в палатковия лагер по време на Оранжевата революция в Украйна (зимата на 2004-2005 г.). Участвал съм и във всички демонстрации у нас. Затова мога да изисквам от тези, които поставяме да ни управляват. През целия си живот се стремях да развивам усещането си за лична свобода и уважение към свободата на другия. Да поддържам непримиримост към неправдата. То се калява в средата, в която израстваш, с книгите, които четеш, но основно трябва да го носиш. Морето също много ми е помогнало да го постигна.“

За самотното плаване и самотата на брега

„Чувствам се добре сам, не съм самотен. И днес човек може да изпита тази самота, да остане сам с мислите, спомените и мечтите си. Не виждам нищо лошо в самотата. Никак не е пагубно да си сам. Много се промени животът и хората забравят да общуват вербално, така, както са го правили хиляди и хиляди години. Сега всички общуват много по-малко, много по-трудно, забили поглед в електронни устройства, уж са там, а ги няма. Навремето във всеки град и село е имало кръчма, правели са се седянки, общували са, разговаряли са, споделяли са. Пейките с бабите на тях и веселите им разговори. Животът е бил много по-интересен, по-цветен. Липсват ми тези връзки, затова се чувствам добре, когато съм в Царево. Прекарвам голяма част от времето си с рибарите, на пристанището, с местните хора. Винаги има какво да си кажем, на какво да се хилим. Освен че много ми е дало като опит, емоции и преживявания, морето ме е срещнало и с прекрасни хора.“

Много пъти по време на дълги презокеански плавания съм усещал, че не забелязвам другите, дори гривестото и екзотично Джу. Но не знаех колко хубава е истинската, а не относителната самота. В София, пълен с приятели, винаги търсещ общество, не се бях пробвал. Но съм създаден за самотник. Докога? Ами ако си втръсна?

Има още много от разговора ми с Дончо Папазов, но искам тук да сложа точка. Завършвам тази история там, откъдето я започнах. Малка обиколка през един огромен живот, посветен на морето.

В текста са използвани откъси от книгата на Дончо Папазов „Невъзможният път“, издателство „Вакон“, 2019 г.

Текст: Елеонора Гаджева

Снимки: Личен архив Дончо Папазов и Николай Йотов

Интервюто е публикувано в списание travel&extreme Explorer, бр.14/2019 г.