18.11.2014
Бризът погъделичка сетивата ми с аромат на море, прясна риба и машинно масло. Тънка като черно-бял конец, границата между тъмното и светлото, пишеше планове за новия ден. Слънцето оплете лъчи в рибарските мрежи край Босфора и постави началото на следваща приказка. Мислех, че след Кайро, никога няма да изпитам странното чувство, че мога безвъзвратно да се изгубя в невероятната бъркотия от хора, звуци, коли и шумотевица, досадни клаксони, завъртени сукове и изскачащи от всякъде мустакати търговци. Случи се. За втори път, в Истанбул. В този невъобразимо цветен град отново почувствах, че само, ако завия зад следващия ъгъл ще попадна в съвсем...
02.10.2014
Пустинята заспа – спокойна, дълбока, студена, сгушена в уютната прегръдка на нощта. Правеше го вече хиляди години, ритуал превърнал се в очакване, което никога не закъснява. Затрупа с тъмната си гелабия стари грехове, засипа със златен прашец недоволството от миналото и разгони рошавите храсти, забили острите си нокти в плътта й. Южните ветрове рисуваха невъзможни фигури със снагата й, докато тя протягаше ръце към хоризонта и се приготвяше за дълги среднощни разговори със звездите. Те винаги имаха интересни истории за разказване, а кой може да е по-добър слушател от пустинята? Предстоеше още една интересна нощ сред безмълвието на пясъците, споделени...
13.08.2014
Гиза, Египет, юни 2004 година При всяка следваща крачка поглеждах назад, за да се уверя, че светлината, с която денят ме изпращаше, още чака пред входа. По гърбът ми пропълзяваха безброй невидими мравчици, в подкрепа на осъзнатото чувство на потъване. Единственото, което исках да направя е да се обърна, да разбутам тълпата и да изляза навън. Да си поема дълбоко въздух и да се окъпя в последните слънчеви лъчи, миещи се в пясъчни отражения. Това, което направих е да продължа да пристъпвам бавно надолу, докато стискам металните въжета забити отстрани, здраво осукани, точно като надеждата и страхът вътре в мен....
29.07.2014
Въпреки всичко или именно, поради това че хората се привързват към красиви тела, с надеждата, че ще открият в тях отдавна изгубени, красиви души. „Дългото пътуване обещаваше да е също толкова тежко и тромаво, като сакат старец оставен на произвола на прашния път. Че кой в наши дни търси красотата на човешката душа. Дали отдавна не е произнесена присъдата в полза на видимото и съсухрено от опити да се хареса – телесно. Опит след опит, хиляди лица и разминавания, имам чувството че изчезвам, на път съм да се предам.” Художникът остави писалката и повдигна дантелената завеса, денят доволно се препичаше,...
29.07.2014
Разходката сред слънчевите февруарски усмивки, притичващи в парка, ме хвана за ръка и без уговорка ме поведе в спомените към дните, когато бях щастлива. Дни изпълнени с цветни, лъкатушещи и разчорлени истории, моите собствени. Писани, пренаписвани, смачквани, хвърляни, изоставяни, свити в ъгъла на гонещото се с времето – ежедневие. Самотни, премисляни, недописани… Чувствам се добре в компанията на своите истории, прелиствам ги, разглеждам, усмирявам. И малко тъжна се чувствам, когато препрочитам важните, доволна, че не са много, защото не се знае колко дълго мога да съм изгубена в тъгата по нещо безвъзвратно отминало. Така, докато се шляех необезпокоявана из мислите...
